Рисунки и стърготини (Ревю на "Морето на спокойствието" на катя Милей)

   "Морето на спокойствието" е наистина книга съставена от спокойствие, даже меланхолия. Каквото и да ставаше в нея, никой не изпадаше в истерия. Нямаше нищо подобно. Тази книга ме увлече по начина по който действа упойка. Потапяш се плавно в нея, и преди да се усетиш я затваряш. Тя не е външен, а вътрешен писък. Едновременно не чувстваш нищо, но все пак чувстваш нещо. Знам, много е странно. Досега не бях чела подобна и затова не знам как да я опиша най-точно. Просто я прочетете заради начина на писане, заради поглъщащата история, заради страхотните герои и суровите емоции. Заради приятелството, вторите шансове, закачките, красотата и тъгата. Като цяло... просто я прочетете. 

   Настя Кашников е мистерия. Тя е никой. Може да я имаш в живота си с години и пак да не осъзнаеш, че тя е там. Пак няма да знаеш коя е тя. Тайната, скрита дълбоко в нея, е толкова противна, отблъскваща, нелогична и несправедлива, че дори тя самата не я разбира. Тя е ядосана- на себе си, на семейството си, на едно момче. Ядосана е защото тайната й е отнела някои неща от нея. Освен тези неща й е отнела смисъла за живот. Не знам дали ще ми повярвате, когато ви кажа че дори и след като прочетох книгата не разбрах Настя напълно. Начинът по който тя се справяше със своите демони беше често срещан- тичане. Тя бягаше до пълно изтощение. Бягаше от кошмарите, които не можеше да изрече. 1 гараж, 1 семейство, 2 момчета- това беше нейното спасение. Настя крещеше по мълчалив начин, и понякога тези 2 момчета научаваха повече за нея от едно нейно изражение, отколкото от цяло изречение. Но на начинът по който Настя пазеше тайни би завидял/а дори -А от "Малки сладки лъжкини"

   Джош Бенет се бе научил да посреща смъртта като стар приятел. Той не беше ядосан като Настя. Не, той беше примирен със своята съдба. Беше изградил своя живот около смъртта, но беше създал малко кътче на спокойствие точно в нейния център. Имаше своите проекти и инструменти, и това му беше достатъчно. Създаваше от нищо-нещо. След появата на Настя в ежедневието му, силовото му поле започна неусетно да се разтваря. Той беше този, който без да усети, потъна в море от спокойствие. Беше толкова свикнал хората около него да влизат и излизат от живота му, че той не усети как Настя стана част от него. Но този път усети нещо, когато тя наруши неписаните правила. 

   Дрю Лейтън беше типичното американско момче- красиво, наперено, уверено и заобиколено от момичета, но криещо се под маска. Дори той се беше примирил със факта, че цял живот ще изглежда като задник. Не му пречеше, защото той знаеше кой е и какво може. Когато Настя влезе в неговия живот, те заформиха доста особена, но здрава връзка помежду си. За тях един поглед, един жест беше достатъчен, за да се разберат. Точно това им беше уникалното- хора, които се разбират без думи. Точно тя му показа истински важните неща в живота му, и макар той да ги виждаше, не правеше нищо по въпроса да ги задържи. Връзката му с Джош беше изградена върху взаимно разбиране, уважение и истинско мъжко приятелство (каквото и да значи това). Всеки разговор между тях беше от типа "кратко, точно и ясно"- без заобикалки, без глупости. Дрю беше нещо като аутсайдер- той наблюдаваше и разбираше. 

   Тази книга няма да ви натовари емоционално, поне не за дълго. Ще я прочетете и животът ви ще продължи без fandom истерии и сълзи. Но пък ще ви остави едно хубаво, щастливо чувство, каквото оставя една наистина хубава книга. 

Автор :  mockingjay

Ето как аз си представям Настя и Джош 

Ние сме прелестни създания (Ревю на "Прелестен хаос" и "Прелестно изкупление" на Ками Гарсия и Маргарет Стоъл)

   Здравейте хора, отдавна не съм писала, но ме налегна голям мързел. И така, приключих с поредицата "Хроники на чародейците" и сега ще обединя ревютата на "Прелестен хаос" и "Прелестно изкупление" в едно. "Прелестен хаос започна" след 17-тата луна на Лена, слд като тя наруши Общия ред и стана светъл мрак. Или мрачна светлина, и двете. 

   След нарушаването на Общия ред Лена имаше много проблеми на главата си, защото започна да научава неща за миналото на родителите си. За призоваването на самородната й майка Сарафина, за смъртта на баща й- Джон. Освен това да нарушиш Общия ред и да станеш свидетел на последвалия хаос на Земята не е лесно. Защото това беше истински Ад- всичко започна да изсъхва, вследствие на нечовешка жега, земята започна да се разцепва, тела излизаха от гробовете си (не бяха зомбита, просто някак си излязоха на повърхността), имаше скакалци и още гадости. Знаейки, че тя е причина за всичко това едва ли е било лесно. Същевременно се опитваше да повярва, че Сарафина има душа и не е абсолютен Мрак. Тя обаче никак не беше готова за това, което й се стовари в края на "Прелестен хаос". Това подложи на изпитание всичко на което вярваше като част от двата свята. След всичко, което беше преживяла със Сарафина, Джон, Лив, Итън, Ридли, Линк, Макон и всички други, сега трябваше да вярва, че хората които се обичат намират път един към друг. Итън се беше впуснал в битка срещу Съветът на пазителите и имаше нужда от помощ повече от всякога. Лена беше единствената, която му вярваше безрезервно. Не оспорваше решенията и методите му и не слушаше никой, защото ставаше дума за Итън. В друга ситуация бих сметнала това за безхарактерно, но не и тук. Тук не беше така. Тя доказа за пореден път, че е човекът на когото той може да разчита винаги и това много ми хареса. Вярата, която Лена показа в края на тази поредица я нареди сред най-любимите ми героини. 

  "When I first met you, that's what I remember. I looked up at the sky and thought, I'm going to love this person because even the sky looks different."

   Когато започна "Прелестен хаос" Итън не знаеше, че тепърва му предстоят най-тежките и опасни приключения в живота му. Защото очевидно това приятелката ти да е самородна чародейка не е достатъчно. Не и за обикновено момче от Гатлин. Той трябваше да се справи с могъщата, безпристрастна Лилум, обладаваща тялото на кьоравата му учителка, която също така беше и гадже на баща му. Притесняваше се за нарушения Общ ред, за Лена и Сарафина, за Ама която се беше забъркала в куп неприятности, за Ейбрахам заплашващ да унищожи хората и чародейците, за Мириан и Съветът на пазителите, НО И ЗА (да, има още) голямата загадка "Кой е този, който е двама?". А сега де, нищо работа за 18-годишно момче. Итън се разкъсваше между всичко, и честно казано това не му се отразяваше никак добре. Започна да забравя дребни подробности от всекидневието си, нещата които обичаше вече му се струваха толкова приятни. Той си мислеше, че това се дължи на разпадащия се свят около него, но причината беше друга и далеч по-страшна. Заради тази причина, а и заради почти всичко останало, той се впусна в нежелан кръстоносен поход срещу демоничния Ангелус от Съвета на пазителите. Така се и озова на място на което никой човек не би стъпил доброволно- той пристъпи в отвъдното, или казано с други думи- умря. Той се жертва, за да възстанови Общия ред и го стори. Успя да види майка си и леля си Пру, но очевидно делата му не бяха довършени. Когато му се отвори възможност да се върне при хората, които обича, той естествено прие възможността. Колкото и против всякакви шансове да беше тя, защото в това се състоеше същността на Итън- да се бори до последен дъх. Странстванията му го запознаха със създание на име Ксавие, което буквално държеше съдбата му в ръцете си. Итън показа търпение и решимост, присъщи на малцина. Лена, Линк, Джон, Ама, Макон, Лив, Мириан и всички, които го обичаха естествено помагаха, но Итън показа истинска сила на духа. И защото беше Итън, се сприятели с Ксавие. Не го прие за демон, а за човек, за другар. Това беше от особена важност  в края. Битките на Итън бяха много и жестоки, с много жертви, но пък всичко, което го чакаше от другата страна го крепеше жив в света на мъртвите. Един негов цитат беше много точен. 

   За всички останали герои- Макон, Джон, Лив, Линк, Мириам, Ама мога само да кажа, че бяха екип от шантави хора, които помагаха от душа и сърце на Лена и Итън. Това изказване ми се струва толкова недостатъчно, но не мога да го изразя с думи. Всеки един от тях допринесе за нещо. Ама пазеше хората си с амулети и заклинания. Линк беше този, който винаги ще е до теб. Той и градинските му ножици бяха страхотни. Макон озаряваше мрака, когато това беше от особено значение. Мириан беше тази която насочваше героите ни в правилната посока. Джон и Лив бяха готови да жертват себе си за Итън и Лена. 

   Героите са това, което изгражда една история. Да, имаше моменти, които бяха еднообразни и скучни. Но накрая аз виждам само една страхотна история, с прекрасни герои и чувство на удовлетворение и щастие, което ми носи краят на "Прелестно изкупление". Искам още от тях. Още много. И за щастие има. С други герои, но все пак. Приятно четене. 

Автор : mockinjay

Аз съм себе си (Ревю на "Прелестен мрак" на Ками Гарсия и Маргарет Стоъл)

   Така, току що прочетох "Прелестен мрак" на Ками Гарсия и Маргарет Стоъл и съм меко казано възхитена. Да, първата книга беше много хубава, но тази... ооо, тя беше убиец. Хора, сериозно, ако тази поредица продължи така ще трябва да си я купя в хартиен вариант. И така, който е чел "Прелестни създания", или поне ревюто ми за нея, знае че Лена трябваше да стане Мрак или Светлина в навечерието на 16-я си рожден ден. Тогава обаче тя направи нещо друго. Възкреси Итън, защото лудата й майка Сарафина го намушка и уби. Bitch. Книгата на Луните обаче взе в замяна чичо й Макон. "Прелестен мрак" започна на следващия ден. Действието в първите няколко глави се развиваше бързо от мрачно към депресиращо. Лена се обвиняваше за Макон и беше по-затворена и по-тъжна от всякога. Итън се опитваше да достигне до нея, но тя не му позволяваше. Най-накрая си замина с един, абе и аз не знам какъв точно беше, Джон. Ще ви оставя да го нареждате сами. Итън се отчая, че ще я загуби и потърси утеха у Мириан. Тя го нае за лятото и така той се запозна с Лив... . За нея ще пиша по-надолу. След около месец, мисля, Итън, Линк, Лив и котката на Сестрите- Лусил се спуснаха в Тунелите под Гатлин в опит да намерят и спасят момичето, разкъсано между светлината и тъмнината. 

   Итън. Ох, това говедо. Съжалявам, не се сдържам да не го напиша. Просто в момента не мога да си избия от главата някои негови мисли и действия. Тук, напълно в контраст с предното ми изречение ще кажа, че той ме кефи супер много. Дори повече отколкото в първата книга. В "Прелестен мрак" Итън най-накрая разбра каква е неговата роля в чародейския свят. Това не е спойлер- той е Водач. Няма обаче да ви разкрия какво беше неговото призвание (дори той го разбра към края на книгата), защото то вече е важното. Та, да си Водач значи да си смъртен, който е връзка между двата свята- този на хората и този на чародейците. Освен това беше по-дързък; по-решителен; не беше убеден, че накрая ще бъде с Лена, но беше дяволски готов да направи всичко, за да я спаси. Въпреки, че беше объркан, наранен, целият му познат свят се сриваше и бъдещето му беше неясно, Итън направи най-доброто на което е способен един смъртен. Знам, че все едно ви описвам някой принц, но какво да се прави. Той не спаси Лена, качен на бял кон и с меч, но го направи с помощта на верни приятели и кълбо любов. Ха, заинтригувах ли ви?

 “High school sucked. It was a universal truth, and whoever said these were supposed to be the best years of your life was probably drunk or delusional.” 

 “I didn't want to choose one world. I wanted to be part of both. I didn't want to see only one side of the sky. I wanted to see it all.”

   След смъртта на Макон, Лена изпадна меко казано в депресия. След като спаси Итън, а в замяна й бе отнет чичо й, те не можеше да погледне момчето, което обича без да вижда Макон. Странеше от Итън и на моменти се държеше доста гадно. Прекъсна всякаква връзка с него, дори и Келтската. Не знаеше коя е, дали е Мрак или Светлина, нямаше отговори, нито човек който наистина да разбира през какво преминава. Когато се появи Джон тя можеше да споделя някои неща с него (тя така каза на Итън в края). Заедно с него и Ридли тръгна към място, наречено Бариерата, което не е съставено нито от Светлина, нито от Мрак, а само от древна магия. Междувременно майка й правеше всичко възможно да я накара да избере страна. Прец цялата книга Лена имаше 2 състояния- тъжна или ядосана. Беше поставена в трудна ситуация, да, но си мисля че можеше да направи всичко по различен начин. Тя прогони от себе си всички, които я обичаха и се оплете като кон в калчища. В края на книгата направи нещо удивително и уникално по рода си, което доведе до новата песничка "17 луни" в айпода на Итън. Ай, честито, 3 книга. В "Прелестен мрак" ще трябва да изтърпите непокистичното и дръпнато държание на Лена- споко, временно е. 

   Линк беше един от гореспоменатите приятели. Той играеше главна роля в действията на Итън. Беше му верен спътник във почти всичко. Той нямаше дарбите да защити приятелите си физически, но пък имаше сърцето и куражът поне да опита. Аз си мисля, че Линк влезе в Тунелите не само заради Итън, но и заради възможността да види Ридли, но това си е мое предположение. Той имаше някои запомнящи се моменти. Помня един от тях- бяха ги нападнали едни диментороподобни духове- Бесове, и Линк каза : "Това е, ще умрем.". Какъв оптимизъм, какво нещо. В края на историята той беше най-облагодетелстван, поне според мен. И между другото имаше наченки да си върне момичето (говоря за Ридли).

 “Maybe Ridley was like chicken pox; you could only catch it once.”

   Ето, и за нея ще драсна някой ред. Гадната Сирена от първата книга тук остави близалката за малко и започна да показва лице далеч по-различно от досегашното. "Прелестен мрак" описа една уплашена, уязвима и чувствителна Ридли. Колкото и да беше лоша, на Ридли й пукаше за поне 1 човек- братовчедка й. Мисля, че тя тръгна към Бариерата с Лена и Джон само за да може да е близо до нея. Моментът в който наистина повярвах, че Ридли е нещо повече от само Мрак беше когато потърси Итън за помощ. Някъде из паралелната вселена на Тунелите те се обединиха, за да спасят Лена. Много ме радваха диалозите й с Линк. Нареждаха се много яко, но искрата помежду им си беше там. 

   И сега идва ред на Лив, чиято фамилия забравих. Англичанка, обича да чете и е женският вариант на пич. Пристигна в Гатлин уж да бъде "помощник" на Мириан, но скоро след началото на книгата се разбра, че тя всъщност се обучава при нея за Пазител. Когато Итън беше изпаднал в своята черна дупка тя беше неговата светлина (Ууу, това прозвуча толкова мелодраматично). Имам предвид, че го разведряваше, караше го да се смее и в "умната" му кратуна взеха да се прокрадват мисли като "Може би трябва да съм с момиче като нея- което не предизвиква бури и циклони, когато се скараме. С което когато се целувам през мен не преминава електричество.". Да си гледа работата. Team Лена forever. Малко с отплеснах, извинявам се за което. Тъй като беше само обучаващ се Пазител, когато групата влезе в Тунелите, Лив беше малко неориентирана, защото тя беше чела за чародейския свят, но никога не се беше сблъсквала с него на живо. Накрая обаче направи the ultimate sacrifice (няма толкова точен израз на БГ). Най-хубавото качество на Лив го изрази Итън. Мисля, че изказването му беше свързано с тази част от латински израз : "...в Светлината има сляп Мрак, а в Мрака-Светлина..." и той каза, че тя е била неговата светлина- тази, която му е помогнала да намери Лена. "Без едното момиче никога нямаше да мога да открия другото."- каза нещо много подобно на това. Не помня точно, но беше много сладурско. 

   Читатели, Fangirls, Fanboys, прочетете "Прелестен мрак". Няма да съжалявате. Действието се развива много бързо, има интриги, дори екшън. На няколко пъти буквално ми падна ченето от изненада. Приятно четене.    

Автор : mockingjay

Проклятието на Женевиев (Ревю на "Прелестни създания" на Ками Гарсия и Маргарет Стоъл)

   Здравейте, днес ще разгледам книга на която се каня от поне 2 години. И това е "Прелестни създания" на Ками Гарсия и Маргарет Стоъл. Сигурна съм, че 90% от четящите хора познават тази книга, и съответно поредица. Магии от всякакъв вид- тъмна, светла, вуду, муду... И естествено толкова, нека я наречем, обсъжданата Лена Дюшан. По много сайтове я сравняват с момичета от други книги и накрая оценката й на фона на техните е за оплакване. Не знам защо я оценят толкова ниско, но честно казано, не ми и пука. Сега аз ще ви разкажа малко за историята и главните герои. 

   

   Ще започна с Итън Уейт, защото той се явява наш разказвач. Итън е живял в Гатлин през целия си 16-годишен живот. Отегчен е до смърт и брои дните до завършването, когато ще е свободен да замине завинаги. Междувременно обаче, докато е закотвен в градчето, той всячески се опитва, и е, коренно различен от местните. Въпреки, че е един от тях, защото е роден в Гатлин, Итън е на светлинни години от всеки в него. Чете много, има отворен ум и не дружи със "звездите" на местната гимназия. Особеното нещо в живота му са неговите сънища. Или по-точно, сън, защото всяка вечер сънува едно и също. Момиче, чието лице не може да види и което въпреки всичките си усилия, не може да задържи при себе си. Той си мисли, че това са просто кошмари, докато в града не се появява племенницата на Макон Рейвънууд. Макон е мъж, който никой в Гатлин не е виждал, който не излиза от къщата си и на който местните са  лепнали етикет с надпис "откачалка". Същите тези местни смятат, че домът му е свърталище на духове и не припарват до него. И така, когато Лена Дюшан се появява в Гатлин, "добрите и почтени" момичета решават, че и тя е луда като чичо си и започват да я отбягват. Но Итън вижда нещо различно в нея. Отначало не може да си обясни какво- ексцентричните дрехи, местата на които е ходила и живяла, това че не я интересува чуждото мнение, или простият факт че тя е единствената, която не е прекарала целия си живот в Гатлин. С течение на времето той все повече се чувства привлечен от Лена и сякаш не може да се откъсне от нея. Итън ми беше много интересен за четене персонаж. Първо, защото семейството му, ако мога да го нарека така, беше доста шантаво. След смъртта на майка му, баща му се затворил в кабинета си и от тогава не бил излизал! (Е, не му ли е станало скучно там цяла година, бе?) Прислужницата, която му беше като втора майка беше малко суеверна и постоянно му окачаше някакви странни амулети и други, по-зловещи неща в стаята, за да го предпази от един Господ знае какво. Така, че момчето беше свикнало хората около него да са странни и необикновени. Когато обаче срещна Лена, представата му за необикновеност се промени. В нейно присъствие се случваха странни метеорологични явления, чупеха се прозорци и какво ли още не. Те се сприятелиха и един ден намериха медальон, който им показа че двамата са част от вековно проклятие. Честно казано Итън прие всичко това доста добре и много по-спокойно от Лена. Докато тя изперкваше, той й беше опора, и колкото и да беше изплашен винаги се стараеше да успокоява нея. Това беше доста сладурско. 

 “You climbed into my window in the middle of the night. So, either you're some kind of Vampire or some kind of Perv. Which is it?” 

 “There were only two kinds of people in our town. ―The stupid and the stuck- ―The ones who are bound to stay or too dumb to go. Everyone else finds a way out.” 

 “A little known fact: I read all the time. books were the one thing that got me out of Gatlin, even if it was only for a little while.” (Този цитат ме накара да заобичам Итън)

   Лена Дюшан. Ох, откъде да започна? Ами, тя беше почти на 16. Книгата започна някъде 150 дни преди рождения й ден. Този 16-ти рожден ден беше много специален, защото тогава тя щеше да бъде призована от Мрака или Свтлината. К'о, к'о рече? Лена беше чародейка. Не, не вещица. Не летеше с метли като Баба Яга и не размахваше пръчки като Хари Потър. Не носеше островърхи шапки и странни чехли, но пък в заклинанията беше страшна. Можеше да контролира метеорологичните условия-създаваше урагани, циклони, порои, веднъж разби прозорец само със силата на ума си. Беше много способна, а дори не беше призована. Призоваването беше моментът в който Мракът или Светлината щяха да я придърпат към себе си и тя щеше да стане лоша или добра чародейка. Тя се бе преместила в Гатлин, за да може чичо й Макон да я защитава и напътства. Аз си мисля, че в плановете й не влизаше да се срещне с Итън, но това й дойде като бонус. Лена беше много уплашена, че ще стане Мрак, защото всички жени от рода Дюшан са ставали Мрак, вследствие на 150-годишно проклятие. Да- това проклятие споменах по-горе. Но Итън, както казах, наистина беше нейна опора. Тя си позволяваше да изпада в депресии и неведнъж се опита да го отблъсне (И то с най-тъпия довод- "Ама аз искам да те защитя"), но той не й позволи. С малки изключения Лена беше истински боец и геройски търпеше всички нападки и клевети от страна на местното население. Разбира се, не се даваше без бой. Правеше си малки, почти незабележими шегички с момичетата от училището, които те дори не разбираха и това много ме радваше. 

На мен лично "Прелестни създания" ми хареса. Даже много. В Goodreads й дадох 5 звезди. Бих се насладила на книгата още повече ако беше с двойна гледна точка, но не може да имам всичко. Има и филм, който ви препоръчвам да гледате. Направен е хубаво. Вярно, доста от нещата не са включени, но за 2 часа толкова. Сега с нетърпение започвам "Прелестен мрак", защото краят на тази беше малко неочакван. Приятно четене.  

Автор : mockingjay

Явлението Юпитер-Плутон (ревю на "Всички наши места на Дженифър Нивън)

   Хммм. Тази книга наистина е заразителна. След като я затворих буквално изгубих и малкото си умения да боравя с думи- както главната героиня Вайълет. Да, такъв ефект имаше тази...не знам как да я нарека книга. Забавна, оптимистична, тъжна, депресираща, капан? Не, тя беше плаващи пясъци. И така, главните ни герои бяха Вайълет Мърки (все още смятам, че името е тъпо, но заради Финч го обикнах) и Теодор Финч. Момиче изгубило сестра си и момче, което иска да живее. Да, знам какво пише на корицата, но според мен то не беше вярно. Познанството им започна от високо и се извиси още по-нависоко. Те трябваше да обикалят щата и да описват неговите забележителности за проект по география. Това обаче беше кодово название за много вълнуващи моменти, разговори за живота, среднощни разходки, чатене по необичайно време и постепенното им влюбване. На корицата виждате залепващи се листчета- на тях те записваха мисли или просто думи. Това се превърна в тяхното "нещо"- с различни фрагменти от живота да създадат нещо позитивно и уникално. Вайълет и сестра й, Елинор, са имали сайт и Вайълет е владеела думите до съвършенство. Но след инцидента беше загубила тази си способност. От тези думи и фрази Финч пък съчиняваше песни и свиреше. Идеята тръгна и се развиваше около това- Шантавият Финч да поправи Ултравайълет Неподръжаемамърки.

    Почти година след смъртта на сестра й, Вайълет все още не беше преодоляла загубата й. Както казах, тя е умеела да пише, мислела е да учи творческо писане в Ню Йорк, но след Елинор това е изчезнало. Словото й се е изгубило- дори отстрани това звучи ужасно, като читатели знаем каква магия се крие в ума на авторите. Също в следствие на катастрофата Вайълет не се беше качвала в автомобил от тогава. Един ден се качи на училищната кула, за да се опита да се почувства жива отново, да изпита нещо. И среща Финч. Лудия Финч, Шантавия Финч. Финч, който й помогна да слезе. Вайълет беше объркана, тъжна и искаше да чувства болката, защото се страхуваше да не забрави сестра си, но не искаше да скочи. Хората, които ги видяха, там заедно, разпространиха историята, че Вайълет е спасила живота на Теодор. Никой от двамата не каза нищо, за да не ги попитат какво наистина е станало там горе. След няколко дни, когато разпределяха двойките за въпросния проект, Финч вдигна ръка и поиска Вайълет да му е партньор. Тя не разбра защо, но тогава не й и пукаше. През първите няколко дена тя беше леко дръпната, но за сметка на това пък Финч беше слънчице- саркастичен, амбициран и уверен. След известно време тя се отпусна в неговата компания и започна да открива нови и нови страни от него и той все повече печелеше доверието й. Вайълет започна отново да се чувства жива, да търси емоции, и да иска повече. С него. Цитат на Вирджиния Улф описваше ситуацията много точно : "Блед, с тъмна коса, този, който идва е меланхоличен, романтичен. Аз съм хитра и променлива, и капризна; защото той е меланхоличен, той е романтичен. Той е тук, стои до мен." Когато отидоха до първия обект, по думи на Вайълет, Финч й подарява най-хубавият й ден от месеци. Тя намира своя герой в негово лице и с помощта му се освобождава от оковите на мъката.

"Днес е твоят ден, отивам на великите места. Нагоре и напред! Ще намериш прекрасни места, където платната се веят. И срещу плющящи вятъра флагове отново ще литнеш високо в небето, готов за всичко в този живот."

Някакси Финч успя да й върне едно от най-важните за нея неща- умението да пише. За Вайълет да се влюби във Финч дойде неочаквано, но беше промяната, която я накара на полети. И когато това стана, тя му подари "идеалният ден".

"Вече няма зима. Финч, ти ми донесе пролетта."

   Финч, който не се качи на кулата, за да скочи. Теодор Финч- момчето, което обичаше да си играе със смъртта, но не искаше тя да го сполети. Той изпадаше в депресии и състояния, които наричаше Сън или Заспиване. В денят в който срещна Вайълет, се опитваше да избяга точно от такова състояние. Финч беше човек на момента, на емоциите и на действието. Търсеше тръпката във всичко. И тогава я срещна- всичките цветове в едно в пълния им блясък. Тъй като знаеше какво е да се чувстваш празен, той, дори и несъзнателно превърна всеки свой ден в стремеж да я спаси. Финч искаше да изживее "идеален ден"- ден в който не се случва нищо лошо, тъжно или незначително. И най-важното - вярваше, че ще му се случи.
"Вайълет ми връща усмивката"- всичко за Финч започна от този момент. Влюбването му във Вайълет беше неизбежно. Почти през целия си гимназиален живот е бил обект на подигравки и търсеше спасение.Търсеше силни емоции, но му беше трудно да ги намери, защото сетивата му бяха притъпени- също като тези на Вайълет. Но както той я спаси, така го спаси и тя. Финч намери отдавна изгубени емоции в себе си. Единствено с нея. Когато отде на мястото, където беше загинала Елинор, той си обеща, че ще остане буден. По изборите му си личеше, че не иска много от живота, освен да издигне едно тъжно момиче на пиедестал и да бъде момчето, което то ще обича. Искаше да й даде добри моменти, да прогони лошото, за да може около тях да има само хубави неща. Тя, естествено, не знаеше това, но болката на Финч намаляваше, когато беше около Вайълет. Той описваше чувствата си към нея с явлението Юпитер-Плутон (момент на безтегловност). Финч беше вдъхновение в отчаяние, светлина в мрака и радост в тъгата (не се смейте, дойде ми музата и звуча малко странно). Веднъж каза на Вайълет, че не е герой, но това не е вярно. Героят е човек, който спасява хората, който вдъхва надежда- Финч правеше всичко това за нея. Предизвикваше я, понякога повече от необходимото, но точно това я измъкна от мрачното място на което живееше след смъртта на Елинор.

Всичко във "Всички наши места" беше противоположност. Беше страхотна, но и ужасна. Обичам я, но и я мразя. Може би един ден, когато я чета отново няма да мразя Финч, както го мразя сега. Приятно четене.  Ето няколко снимки на местата, които двамата посещават и на моята представа как изглеждат Вайълет и Финч. 

Автор : mockingjay

Краят на една легенда (ревю на "Героят" на Мари Лу)

   И така, дойде време за тъжни новини. Днес ще пиша за последната книга от трилогията "Легендата" на Мари Лу. Какво ще правя сега с живота си? Отправям тиха молба към авторката : "Моля те, от дъното на читателската си душа, напиши какво се случва след края." Това ревю може да е кратко, може и да е дълго. Започвам да пиша, пък ще видим какво ще излезе. 

   Ще започна с корицата. От всички 3 досега тази ми хареса най-много. Тази роза всъщност беше оригамито, което Идън направи. И това ме подсеща за едно мое предположение, което ще ви споделя по-нататък в ревюто. Обикновено обръщам голямо внимание на кориците- те са лицата на книгите. Има такива, които не ми допадат, има такива които ми допадат. Но в корицата на "Героят" се влюбих без никакъв проблем. Благодаря на издателска къща "Хермес" за това, че преиздаде "Легендата", защото корицата й беше просто ужасна. И така, след края на "Феноменът", когато Дей общо взето рекна на Джун, че не е човекът за нея тя прие предложението на Андън и стана кандидат-принцепс. 9 месеца по-късно тя, Андън и кабинетът му се опитваха с всички сили да сключат мирен договор с колониите. Те заплашваха, че ще обявят война на Републиката ако не им предоставят лекарство против заразата, което те дефакто не притежаваха. А за да създадат лекарство им трябваше време и Идън. Както предполагате Дей нямаше да го позволи.

   Дей го смятаха за мъртъв и той се премести в Сан Франциско с брат си. Минаха месеци без вест от столицата, или поне не такива които да го интересуват. Една вечер обаче, докато мърсуваше в една гадна уличка, получи покана лично от Джун да отиде в Денвър. Той е изненадан и развълнуван. Но същевременно се страхува какво може да поиска Джун, или Андън. Опасенията му не само се потвърждават, но и надхвърлят страховете му. Тя искаше помощ по единствения начин с който той не можеше да се съгласи. Тя, Андън и Републиката искаха Идън, за да спрат колониите. Дей обаче отказа. В замяна предложи своята помощ. Той все още имаше пълната подкрепа на хората от Републиката и трябваше само да щракне с пръсти, за да го последват. В "Героят" всичко от гледната точка на Дей беше много трудно за четене. Защото той умираше. Постоянно го поваляха мъчителни главоболия и изпитваше нечовешка болка. Беше си Дей, но затворен в тялото на старец. Нямаше го онзи активен, можещ всичко паркур от "Легендата". Там той имаше контрол над тялото си и вършеше с него чудеса. В "Героят" на моменти не можеше дори да ходи. Когато му просветнеше тръгваше да върши работи от рода "старият Дей". Тогава направо ми причерняваше и сърцето ми буквално спираше, защото шансът да тупне и пукне ей така на място беше доста висок. Един от най-ужасните моменти беше когато след нощта с Джун се върна в старата си къща и се срина. Всички тези битки, чувства и здравословното му състояние го повалиха. Дей стоеше в тъмното, сам, и си спомняше за семейството си. Това беше единственият му миг на слабост. Общо взето никой нямаше време за себе си, никой нямаше време за такива моменти. Войната беше в разгара си и всички погледи бяха съсредоточени в него. Той беше част от републиканската армия, но получаваше предложения и заплахи и от противниците. Като капак на всичко Идън се беше съгласил по собствена воля да помогне на Републиката. Да се съгласи с това негово решение струваше на Дей всичко добро, което му беше останало. Той беше герой, но не конкретно този за който се отнася заглавието.

 “You drive me insane June. You're the scariest, most clever, bravest person I know, and sometimes I can't catch my breath because I'm trying so hard to keep up. There will never be another like you. You realize that, don't you? Billions of people will come and go in this world, but there will never be another like you.” 

 “When had Eden grown up? I feel like I blinked and missed it.”

   Джун се мразеше повече от всичко, когато й се наложи да помоли Дей за помощ. Тя не беше говорила с него от месеци, а сега трябваше да изтърпи да види болката и разочарованието в погледа му, когато Андън му каза, че за да спрат войната ще им е нужен Идън. Отново. Естествено, тя разбра защо Дей отказа и не можеше да го вини. Брат му- жертва на Републиката, сега се оказваше последната надежда за спасение. Ирония. След като Дей отказа, тя и Андън заминаха за Антарктида, за да молят за военна подкрепа. Те в замяна искаха най-голямата територия от Америка. На Джун й беше дотегнало от всичките събирания, интриги и лицемерие. Жадуваше да се върне по улиците като обикновен войник. Но не искаше да остави Андън сам да води тези тихи битки. Докато бяха далеч от войната тя имаше време да помисли. И накратко това, което измисли беше, че (Алелуя!) Дей не й е безразличен и, че иска да е до него. Фактът, че той умираше я разяждаше отвътре. Момчето, което познаваше, чезнеше пред очите й. Дей, когото беше срещнала в Езерния все още беше там, но скрит зад маска от болка. Виждайки го да скърби в старата му къща разби душата й на парченца. Тя се чувстваше отговорна за страданията му, въпреки че не беше човекът отнел живота на близките му. Дей в "Героят" беше просто сянка на момчето, която Джун искаше да вижда. Жертвата, която тя направи за негово добро обаче беше неописуема.     

“Then Day reaches out and touches my hand with his. He encloses it in a handshake. And just like that, I am linked with him again, I feel the pulse of our bond and his- tory and love through our hands, like a wave of magic, the return of a long-lost friend. Of something meant to be. The feeling brings tears to my eyes. Perhaps we can take a step forward together.

 “It hurts every day, the absence of someone who was once there.”

 “Not long ago, the city patrols would have arrested him on sight. Now, he’s leaving the Republic as their champion, to be celebrated and remembered for a lifetime.”

   Моето предположение за което споменах е следното : Героят в "Героят" е Идън. Някои блогъри, влогъри и фенове на поредицата смятат, че тази титла се пада на Андън. Но аз смятам, че братът на Дей я заслужава повече. Защо иначе неговото оригами ще е на корицата? Въпреки всичко, което Републиката му беше причинила, той пренебрегна себе си и се подложи на експериментите отново. С няколко изключения хората се бояха от Дей. Но не и Идън. В рамките на 1 страница той се преобрази от дете в мъж. Опълчи се на Дей и му каза да не бъде егоист. Стана моят герой, защото ако не беше той заразата щеше да се разпространи и всичко да се оплеска още повече.

 “Hey—with your metal leg and half a brain, and my four leftover senses, we almost make a whole person.”

   Като обобщение на книгата и поредицата ще кажа : "Героят" беше страхотна книга и ми стана любимата от поредицата. Тя ме подложи на супер мъки, стрес и емоции- чувства, които всеки страстен читател е изпитвал поне веднъж. За Бога- състоянието на Дей, и краят на книгата. Брутализъм в най-чиста форма. Подкрепям мнението на влогърка от YouTube, че ние, феновете, искаме поне един край на поредица съдържащ женитба, деца, къщичка с бяла оградка и т.н. Но не. Авторите крадата нашите сърца и ги мачкат, докато не станат на пихтия. Оставени да се давим в сълзи и гняв. Или в моят случай-  5-минутна истерия, включваща подскачане и ругатни по адрес на последните 4 страници. "Защо? Как може? А след това какво?"- питах се. 

   Ако искате екшън, развиващ се в антиутопично бъдеще, страхотни герои и разбито сърце накрая- то тогава тази трилогия е точно за вас. От мен приятно четене (ха-ха) и се надявам  в края да успеете да овладеете емоциите си. 

Автор : mockingjay

Избор със жертви (ревю на "Феноменът" на Мари Лу)

   Трилогията "Легендата" заля световните книжни пазари през 2011г. и честно казано ме прескочи. Научих за нея от колежката saycool, когато тя спечели "Легендата" от форум Муза. Каза ми : "Раличке, тази книга е жестока". Общо взето това ми беше достатъчно, за да я добавя към списъка си за четене. Минаха месеци, дойде рожденият ми ден, а аз все още не я бях прочела. Saycool ми подари първите 2 книги от поредицата "Легендата" и "Феноменът". Тъй като тя вече е писала за "Легендата" аз ще продължа с "Феноменът". В нея Дей и Джун се присъединяват към патриотите. Това става след смъртта на Електор Примо. Водачът на патриотите- Рейзър обещава на двамата безопасно бъдеще в замяна на едно нещо- убийството на новият Електор, Андън. Той всъщност е син на старият Електор. Всички смятат, че той ще продължи да прилага чудовищните методи за контрол, присъщи на баща му. Андън има една една слабост- Джун. Затова "много умните" хора на патриотите я внедриха в неговото обкръжение, за да спечели неговото доверие и когато настъпи точният момент, да го убият. Дей е извън този план, защото все още е най-издирваният престъпник на републиката. 
   
   След Дей, вторият ми най-любим герой във "Феноменът" беше Джун. Точно беше започнала да изпитва "нещо" към него и ги разделиха. Разбира се тя бе обучавана за войник, не за гадже и прие заповедите на патриотите. Когато обаче опозна Андън, тя започна да осъзнава, че той всъщност е пълна противоположност на баща си. Човекът смяташе действията на старият Електор за ненужно жестоки и много различни от каквито трябва да са делата на един водач. Затова той отмени изпитанията, а когато научи че братът на Дей е опитно зайче  задейства правомощията си, за да го освободи. Не знам дали защото дълбоко в себе си беше вярна на Републиката или защото не се доверяваше изцяло на патриотите (може би по малко и от двете), но Джун реши да се довери на Андън. Тя искаше да предупреди единствено и само Дей за своите решения. С едно единствено действие тя му предаде своето съобщение. Дей разбра и заедно осуетиха плановете на патриотите. Това, което най-много ми хареса в Джун бе, че не приемаше чужди заповеди просто така. Да, тя се подчини на Рейзър, но само защото не познаваше Андън. Тя не беше безмозъчна и нерешителна- точно обратното. Единственото, което й трябваше бе Дей да е на нейна страна. Да не се лъжем, той винаги си е бил там, дори без тя да го моли. Когато имаш Дей до себе си, това означава че получаваш и подкрепата на хората от Републиката, защото той не беше само престъпник. Той беше герой в очите на народа. 

 “They’re making me so weak that I’m on the verge of collapsing to the floor. I’ve kissed a few boys in the past . . . but Day makes me feel like I’ve never been kissed before. Like the world has melted away into something unimportant.” 

“Day, the boy from the streets with nothing except the clothes on his back and the earnestness in his eyes, owns my heart. He is beauty, inside and out. He is the silver lining in a world of darkness. He is my light.”

   Даниел Уинг. Дей-престъпникът. Дей-братът. Дей-героят. Дей-безстрашният. Дей-сърцатият. Дей-напереният. Дей имаше много лица във "Феноменът" и всички те бяха част от неговата същност. Той можеше да бъде всеки или никой. Предател и герой. Също както Джун, той беше просто едно объркано момче, което искаше брат му да е в безопасност. Във "Феноменът" безспорният ми фаворит беше той. Толкова много политика, толкова много неизвестни. Патриотите от една страна, Републиката и Джун от друга, брат му Идън на трета. Всеки излагаше своето предложение и го искаше на своя страна. Защото Дей имаше подкрепата на цял народ. Ако беше сам (без Идън) вероятно щеше да избяга и да се покрие, така че никой да не го открие. Но във всичко беше намесен и брат му. Това го накара да избере страна и да стане водачът и лицето на армия. Той започна война, която не беше негова. Война, която е чакала да избухне с години, но е нямало повод. Сега той се оказва в епицентъра на всичко. Дей беше обикновено момче и след като Тес се отдръпна от него, Джун стана константа в живота му. След като и тя замина за Денвър той остана съвсем сам. Когато Джун му даде сигнал да преустанови действията срещу Андън на него му беше много трудно. Все пак не нейният брат понастоящем беше отвлечен и откаран незнайно къде. Семейството на Дей бе станало жертва на стария Електор, а сега тя искаше от него да подкрепи сина му. Това хич не е много за обмисляне. Но тъй като Дей виждаше, че патриотите дори не искат да дадат шанс на Андън да се докаже, той реши че може би Джун има право. Че ако подкрепи младия Електор, то тогава той може би ще успее да промени нещата към по-добро.

 “I want to run. To do what I always do, have always done, for the last five years of my life. Escape, flee into the shadows. But this time, I stand my ground. I'm tired of running.”

   Андън беше млад, амбициозен, интелигентен, обаятелен и изключително способен политик, решен да промени съдбата на Републиката. Той всячески се опитваше да докаже с действията си, че няма нищо общо с баща си. Горкият човек се срамуваше от факта, че всъщност е обичал покойният Електор и единственият човек на който сподели тази информация беше Джун. Още от първата им среща (преди смъртта на баща му) Андън я харесва. Когато тя стана част от екипа му, сенаторите и съветниците му реагираха остро, но той не позволи и дума да се каже против нея. Доверието му към Джун беше безкрайно, въпреки познанството й с Дей. Именно заради тази своя вяра той се остави в ръцете й и тя оправда доверието му, спасявайки го от сигурна смърт с помощта на Дей. Смея да твърдя, че АКО Дей не фигурираше в историята, Андън и Джун щяха да са страхотни заедно. Между тях съществуваше невидима и много специална връзка. Той виждаше страни от нея, които други не успяваха. Всички гледаха на нея като на брилянтен войник и момичето, чийто брат бе убит. Но Андън виждаше младо момиче, което се опитва да разбере чувствата си; позицията, която да заеме в една задаваща се война и войник, който иска да служи на страната си. На всичкото отгоре тя трябваше да обмисли и предложението му тя да стане кандидат-принцепс. В тази книга (слава на Бога) не се получи любовен триъгълник, защото Андън знаеше какво чувства Джун, дори когато тя не го осъзнаваше. Той беше изключително възпитан и свестен и никога, нито веднъж не я притисна да направи нещо, което не желае. Основната причина Андън да се довери на Дей беше Джун. В началото си мислех, че няма да го харесам, но новият Електор си заслужи мястото на 3-ят ми любим герой в книгата. 

   Тес бе един изключително позитивен герой. От началото до края (с изключение на един момент за който дори не искам да мисля). Тя вече не беше малкото момиче от улиците на Езерния. Тя избра да бъде лекар. Какво е присъщо за един лекар? Грижовност, състрадателност, интелигентност. Тя познаваше Дей може би по-добре от него самият. За дългите години прекарани с него тя му беше приятел и съветник. След появата на Джун това се промени. Тя виждаше и разбираше начина по който Дей я гледа, просто не искаше да го признае. Но осъзна, че в очите на Дей тя завинаги ще си остане само приятелка. Тес не можа да понесе чувствата си в негово присъствие и се отдалечи от него. 

   Томас ми беше много интересен (може би дори най-интересният) герой, въпреки че го ненавиждах. Доста често се питах какво ли би било ако Метиъс и семейството на Дей бяха живи. Но както и да е- странно ми беше, защото на Томас очевидно му пукаше за Джун, искаше тя да е в безопасност, изпитваше вина за действията си и т.н. , но Републиката винаги стоеше над всичко. Възхищавах се и същевременно се питах как е възможно да обърне гръб на своите желания и да предаде Джун по подобен начин, защото ПЪРВО е Републикански войник. Това беше буквално някакъв робот. Това, което беше причинил на Джун го беше причинил и на себе си. Това беше някакво невероятно геройство и в същия момент- ужасно безхарактерно. 

   За Киеде мога да напиша само едно : По-велика от всички!

   "Феноменът" беше уникална книга и я препоръчвам на феновете на "Игрите на глада" и "Дивергенти". Ако сте съгласни с мнението, че Дей трябва да е с къса коса, то ще ви покажа как си го представям аз. По-долу ще приложа снимка на представите ми за него, Джун и Андън. Приятно четене. 

Автор : mockingjay