Аз съм себе си (Ревю на "Прелестен мрак" на Ками Гарсия и Маргарет Стоъл)

   Така, току що прочетох "Прелестен мрак" на Ками Гарсия и Маргарет Стоъл и съм меко казано възхитена. Да, първата книга беше много хубава, но тази... ооо, тя беше убиец. Хора, сериозно, ако тази поредица продължи така ще трябва да си я купя в хартиен вариант. И така, който е чел "Прелестни създания", или поне ревюто ми за нея, знае че Лена трябваше да стане Мрак или Светлина в навечерието на 16-я си рожден ден. Тогава обаче тя направи нещо друго. Възкреси Итън, защото лудата й майка Сарафина го намушка и уби. Bitch. Книгата на Луните обаче взе в замяна чичо й Макон. "Прелестен мрак" започна на следващия ден. Действието в първите няколко глави се развиваше бързо от мрачно към депресиращо. Лена се обвиняваше за Макон и беше по-затворена и по-тъжна от всякога. Итън се опитваше да достигне до нея, но тя не му позволяваше. Най-накрая си замина с един, абе и аз не знам какъв точно беше, Джон. Ще ви оставя да го нареждате сами. Итън се отчая, че ще я загуби и потърси утеха у Мириан. Тя го нае за лятото и така той се запозна с Лив... . За нея ще пиша по-надолу. След около месец, мисля, Итън, Линк, Лив и котката на Сестрите- Лусил се спуснаха в Тунелите под Гатлин в опит да намерят и спасят момичето, разкъсано между светлината и тъмнината. 

   Итън. Ох, това говедо. Съжалявам, не се сдържам да не го напиша. Просто в момента не мога да си избия от главата някои негови мисли и действия. Тук, напълно в контраст с предното ми изречение ще кажа, че той ме кефи супер много. Дори повече отколкото в първата книга. В "Прелестен мрак" Итън най-накрая разбра каква е неговата роля в чародейския свят. Това не е спойлер- той е Водач. Няма обаче да ви разкрия какво беше неговото призвание (дори той го разбра към края на книгата), защото то вече е важното. Та, да си Водач значи да си смъртен, който е връзка между двата свята- този на хората и този на чародейците. Освен това беше по-дързък; по-решителен; не беше убеден, че накрая ще бъде с Лена, но беше дяволски готов да направи всичко, за да я спаси. Въпреки, че беше объркан, наранен, целият му познат свят се сриваше и бъдещето му беше неясно, Итън направи най-доброто на което е способен един смъртен. Знам, че все едно ви описвам някой принц, но какво да се прави. Той не спаси Лена, качен на бял кон и с меч, но го направи с помощта на верни приятели и кълбо любов. Ха, заинтригувах ли ви?

 “High school sucked. It was a universal truth, and whoever said these were supposed to be the best years of your life was probably drunk or delusional.” 

 “I didn't want to choose one world. I wanted to be part of both. I didn't want to see only one side of the sky. I wanted to see it all.”

   След смъртта на Макон, Лена изпадна меко казано в депресия. След като спаси Итън, а в замяна й бе отнет чичо й, те не можеше да погледне момчето, което обича без да вижда Макон. Странеше от Итън и на моменти се държеше доста гадно. Прекъсна всякаква връзка с него, дори и Келтската. Не знаеше коя е, дали е Мрак или Светлина, нямаше отговори, нито човек който наистина да разбира през какво преминава. Когато се появи Джон тя можеше да споделя някои неща с него (тя така каза на Итън в края). Заедно с него и Ридли тръгна към място, наречено Бариерата, което не е съставено нито от Светлина, нито от Мрак, а само от древна магия. Междувременно майка й правеше всичко възможно да я накара да избере страна. Прец цялата книга Лена имаше 2 състояния- тъжна или ядосана. Беше поставена в трудна ситуация, да, но си мисля че можеше да направи всичко по различен начин. Тя прогони от себе си всички, които я обичаха и се оплете като кон в калчища. В края на книгата направи нещо удивително и уникално по рода си, което доведе до новата песничка "17 луни" в айпода на Итън. Ай, честито, 3 книга. В "Прелестен мрак" ще трябва да изтърпите непокистичното и дръпнато държание на Лена- споко, временно е. 

   Линк беше един от гореспоменатите приятели. Той играеше главна роля в действията на Итън. Беше му верен спътник във почти всичко. Той нямаше дарбите да защити приятелите си физически, но пък имаше сърцето и куражът поне да опита. Аз си мисля, че Линк влезе в Тунелите не само заради Итън, но и заради възможността да види Ридли, но това си е мое предположение. Той имаше някои запомнящи се моменти. Помня един от тях- бяха ги нападнали едни диментороподобни духове- Бесове, и Линк каза : "Това е, ще умрем.". Какъв оптимизъм, какво нещо. В края на историята той беше най-облагодетелстван, поне според мен. И между другото имаше наченки да си върне момичето (говоря за Ридли).

 “Maybe Ridley was like chicken pox; you could only catch it once.”

   Ето, и за нея ще драсна някой ред. Гадната Сирена от първата книга тук остави близалката за малко и започна да показва лице далеч по-различно от досегашното. "Прелестен мрак" описа една уплашена, уязвима и чувствителна Ридли. Колкото и да беше лоша, на Ридли й пукаше за поне 1 човек- братовчедка й. Мисля, че тя тръгна към Бариерата с Лена и Джон само за да може да е близо до нея. Моментът в който наистина повярвах, че Ридли е нещо повече от само Мрак беше когато потърси Итън за помощ. Някъде из паралелната вселена на Тунелите те се обединиха, за да спасят Лена. Много ме радваха диалозите й с Линк. Нареждаха се много яко, но искрата помежду им си беше там. 

   И сега идва ред на Лив, чиято фамилия забравих. Англичанка, обича да чете и е женският вариант на пич. Пристигна в Гатлин уж да бъде "помощник" на Мириан, но скоро след началото на книгата се разбра, че тя всъщност се обучава при нея за Пазител. Когато Итън беше изпаднал в своята черна дупка тя беше неговата светлина (Ууу, това прозвуча толкова мелодраматично). Имам предвид, че го разведряваше, караше го да се смее и в "умната" му кратуна взеха да се прокрадват мисли като "Може би трябва да съм с момиче като нея- което не предизвиква бури и циклони, когато се скараме. С което когато се целувам през мен не преминава електричество.". Да си гледа работата. Team Лена forever. Малко с отплеснах, извинявам се за което. Тъй като беше само обучаващ се Пазител, когато групата влезе в Тунелите, Лив беше малко неориентирана, защото тя беше чела за чародейския свят, но никога не се беше сблъсквала с него на живо. Накрая обаче направи the ultimate sacrifice (няма толкова точен израз на БГ). Най-хубавото качество на Лив го изрази Итън. Мисля, че изказването му беше свързано с тази част от латински израз : "...в Светлината има сляп Мрак, а в Мрака-Светлина..." и той каза, че тя е била неговата светлина- тази, която му е помогнала да намери Лена. "Без едното момиче никога нямаше да мога да открия другото."- каза нещо много подобно на това. Не помня точно, но беше много сладурско. 

   Читатели, Fangirls, Fanboys, прочетете "Прелестен мрак". Няма да съжалявате. Действието се развива много бързо, има интриги, дори екшън. На няколко пъти буквално ми падна ченето от изненада. Приятно четене.    

Автор : mockingjay

Проклятието на Женевиев (Ревю на "Прелестни създания" на Ками Гарсия и Маргарет Стоъл)

   Здравейте, днес ще разгледам книга на която се каня от поне 2 години. И това е "Прелестни създания" на Ками Гарсия и Маргарет Стоъл. Сигурна съм, че 90% от четящите хора познават тази книга, и съответно поредица. Магии от всякакъв вид- тъмна, светла, вуду, муду... И естествено толкова, нека я наречем, обсъжданата Лена Дюшан. По много сайтове я сравняват с момичета от други книги и накрая оценката й на фона на техните е за оплакване. Не знам защо я оценят толкова ниско, но честно казано, не ми и пука. Сега аз ще ви разкажа малко за историята и главните герои. 

   

   Ще започна с Итън Уейт, защото той се явява наш разказвач. Итън е живял в Гатлин през целия си 16-годишен живот. Отегчен е до смърт и брои дните до завършването, когато ще е свободен да замине завинаги. Междувременно обаче, докато е закотвен в градчето, той всячески се опитва, и е, коренно различен от местните. Въпреки, че е един от тях, защото е роден в Гатлин, Итън е на светлинни години от всеки в него. Чете много, има отворен ум и не дружи със "звездите" на местната гимназия. Особеното нещо в живота му са неговите сънища. Или по-точно, сън, защото всяка вечер сънува едно и също. Момиче, чието лице не може да види и което въпреки всичките си усилия, не може да задържи при себе си. Той си мисли, че това са просто кошмари, докато в града не се появява племенницата на Макон Рейвънууд. Макон е мъж, който никой в Гатлин не е виждал, който не излиза от къщата си и на който местните са  лепнали етикет с надпис "откачалка". Същите тези местни смятат, че домът му е свърталище на духове и не припарват до него. И така, когато Лена Дюшан се появява в Гатлин, "добрите и почтени" момичета решават, че и тя е луда като чичо си и започват да я отбягват. Но Итън вижда нещо различно в нея. Отначало не може да си обясни какво- ексцентричните дрехи, местата на които е ходила и живяла, това че не я интересува чуждото мнение, или простият факт че тя е единствената, която не е прекарала целия си живот в Гатлин. С течение на времето той все повече се чувства привлечен от Лена и сякаш не може да се откъсне от нея. Итън ми беше много интересен за четене персонаж. Първо, защото семейството му, ако мога да го нарека така, беше доста шантаво. След смъртта на майка му, баща му се затворил в кабинета си и от тогава не бил излизал! (Е, не му ли е станало скучно там цяла година, бе?) Прислужницата, която му беше като втора майка беше малко суеверна и постоянно му окачаше някакви странни амулети и други, по-зловещи неща в стаята, за да го предпази от един Господ знае какво. Така, че момчето беше свикнало хората около него да са странни и необикновени. Когато обаче срещна Лена, представата му за необикновеност се промени. В нейно присъствие се случваха странни метеорологични явления, чупеха се прозорци и какво ли още не. Те се сприятелиха и един ден намериха медальон, който им показа че двамата са част от вековно проклятие. Честно казано Итън прие всичко това доста добре и много по-спокойно от Лена. Докато тя изперкваше, той й беше опора, и колкото и да беше изплашен винаги се стараеше да успокоява нея. Това беше доста сладурско. 

 “You climbed into my window in the middle of the night. So, either you're some kind of Vampire or some kind of Perv. Which is it?” 

 “There were only two kinds of people in our town. ―The stupid and the stuck- ―The ones who are bound to stay or too dumb to go. Everyone else finds a way out.” 

 “A little known fact: I read all the time. books were the one thing that got me out of Gatlin, even if it was only for a little while.” (Този цитат ме накара да заобичам Итън)

   Лена Дюшан. Ох, откъде да започна? Ами, тя беше почти на 16. Книгата започна някъде 150 дни преди рождения й ден. Този 16-ти рожден ден беше много специален, защото тогава тя щеше да бъде призована от Мрака или Свтлината. К'о, к'о рече? Лена беше чародейка. Не, не вещица. Не летеше с метли като Баба Яга и не размахваше пръчки като Хари Потър. Не носеше островърхи шапки и странни чехли, но пък в заклинанията беше страшна. Можеше да контролира метеорологичните условия-създаваше урагани, циклони, порои, веднъж разби прозорец само със силата на ума си. Беше много способна, а дори не беше призована. Призоваването беше моментът в който Мракът или Светлината щяха да я придърпат към себе си и тя щеше да стане лоша или добра чародейка. Тя се бе преместила в Гатлин, за да може чичо й Макон да я защитава и напътства. Аз си мисля, че в плановете й не влизаше да се срещне с Итън, но това й дойде като бонус. Лена беше много уплашена, че ще стане Мрак, защото всички жени от рода Дюшан са ставали Мрак, вследствие на 150-годишно проклятие. Да- това проклятие споменах по-горе. Но Итън, както казах, наистина беше нейна опора. Тя си позволяваше да изпада в депресии и неведнъж се опита да го отблъсне (И то с най-тъпия довод- "Ама аз искам да те защитя"), но той не й позволи. С малки изключения Лена беше истински боец и геройски търпеше всички нападки и клевети от страна на местното население. Разбира се, не се даваше без бой. Правеше си малки, почти незабележими шегички с момичетата от училището, които те дори не разбираха и това много ме радваше. 

На мен лично "Прелестни създания" ми хареса. Даже много. В Goodreads й дадох 5 звезди. Бих се насладила на книгата още повече ако беше с двойна гледна точка, но не може да имам всичко. Има и филм, който ви препоръчвам да гледате. Направен е хубаво. Вярно, доста от нещата не са включени, но за 2 часа толкова. Сега с нетърпение започвам "Прелестен мрак", защото краят на тази беше малко неочакван. Приятно четене.  

Автор : mockingjay

Явлението Юпитер-Плутон (ревю на "Всички наши места на Дженифър Нивън)

   Хммм. Тази книга наистина е заразителна. След като я затворих буквално изгубих и малкото си умения да боравя с думи- както главната героиня Вайълет. Да, такъв ефект имаше тази...не знам как да я нарека книга. Забавна, оптимистична, тъжна, депресираща, капан? Не, тя беше плаващи пясъци. И така, главните ни герои бяха Вайълет Мърки (все още смятам, че името е тъпо, но заради Финч го обикнах) и Теодор Финч. Момиче изгубило сестра си и момче, което иска да живее. Да, знам какво пише на корицата, но според мен то не беше вярно. Познанството им започна от високо и се извиси още по-нависоко. Те трябваше да обикалят щата и да описват неговите забележителности за проект по география. Това обаче беше кодово название за много вълнуващи моменти, разговори за живота, среднощни разходки, чатене по необичайно време и постепенното им влюбване. На корицата виждате залепващи се листчета- на тях те записваха мисли или просто думи. Това се превърна в тяхното "нещо"- с различни фрагменти от живота да създадат нещо позитивно и уникално. Вайълет и сестра й, Елинор, са имали сайт и Вайълет е владеела думите до съвършенство. Но след инцидента беше загубила тази си способност. От тези думи и фрази Финч пък съчиняваше песни и свиреше. Идеята тръгна и се развиваше около това- Шантавият Финч да поправи Ултравайълет Неподръжаемамърки.

    Почти година след смъртта на сестра й, Вайълет все още не беше преодоляла загубата й. Както казах, тя е умеела да пише, мислела е да учи творческо писане в Ню Йорк, но след Елинор това е изчезнало. Словото й се е изгубило- дори отстрани това звучи ужасно, като читатели знаем каква магия се крие в ума на авторите. Също в следствие на катастрофата Вайълет не се беше качвала в автомобил от тогава. Един ден се качи на училищната кула, за да се опита да се почувства жива отново, да изпита нещо. И среща Финч. Лудия Финч, Шантавия Финч. Финч, който й помогна да слезе. Вайълет беше объркана, тъжна и искаше да чувства болката, защото се страхуваше да не забрави сестра си, но не искаше да скочи. Хората, които ги видяха, там заедно, разпространиха историята, че Вайълет е спасила живота на Теодор. Никой от двамата не каза нищо, за да не ги попитат какво наистина е станало там горе. След няколко дни, когато разпределяха двойките за въпросния проект, Финч вдигна ръка и поиска Вайълет да му е партньор. Тя не разбра защо, но тогава не й и пукаше. През първите няколко дена тя беше леко дръпната, но за сметка на това пък Финч беше слънчице- саркастичен, амбициран и уверен. След известно време тя се отпусна в неговата компания и започна да открива нови и нови страни от него и той все повече печелеше доверието й. Вайълет започна отново да се чувства жива, да търси емоции, и да иска повече. С него. Цитат на Вирджиния Улф описваше ситуацията много точно : "Блед, с тъмна коса, този, който идва е меланхоличен, романтичен. Аз съм хитра и променлива, и капризна; защото той е меланхоличен, той е романтичен. Той е тук, стои до мен." Когато отидоха до първия обект, по думи на Вайълет, Финч й подарява най-хубавият й ден от месеци. Тя намира своя герой в негово лице и с помощта му се освобождава от оковите на мъката.

"Днес е твоят ден, отивам на великите места. Нагоре и напред! Ще намериш прекрасни места, където платната се веят. И срещу плющящи вятъра флагове отново ще литнеш високо в небето, готов за всичко в този живот."

Някакси Финч успя да й върне едно от най-важните за нея неща- умението да пише. За Вайълет да се влюби във Финч дойде неочаквано, но беше промяната, която я накара на полети. И когато това стана, тя му подари "идеалният ден".

"Вече няма зима. Финч, ти ми донесе пролетта."

   Финч, който не се качи на кулата, за да скочи. Теодор Финч- момчето, което обичаше да си играе със смъртта, но не искаше тя да го сполети. Той изпадаше в депресии и състояния, които наричаше Сън или Заспиване. В денят в който срещна Вайълет, се опитваше да избяга точно от такова състояние. Финч беше човек на момента, на емоциите и на действието. Търсеше тръпката във всичко. И тогава я срещна- всичките цветове в едно в пълния им блясък. Тъй като знаеше какво е да се чувстваш празен, той, дори и несъзнателно превърна всеки свой ден в стремеж да я спаси. Финч искаше да изживее "идеален ден"- ден в който не се случва нищо лошо, тъжно или незначително. И най-важното - вярваше, че ще му се случи.
"Вайълет ми връща усмивката"- всичко за Финч започна от този момент. Влюбването му във Вайълет беше неизбежно. Почти през целия си гимназиален живот е бил обект на подигравки и търсеше спасение.Търсеше силни емоции, но му беше трудно да ги намери, защото сетивата му бяха притъпени- също като тези на Вайълет. Но както той я спаси, така го спаси и тя. Финч намери отдавна изгубени емоции в себе си. Единствено с нея. Когато отде на мястото, където беше загинала Елинор, той си обеща, че ще остане буден. По изборите му си личеше, че не иска много от живота, освен да издигне едно тъжно момиче на пиедестал и да бъде момчето, което то ще обича. Искаше да й даде добри моменти, да прогони лошото, за да може около тях да има само хубави неща. Тя, естествено, не знаеше това, но болката на Финч намаляваше, когато беше около Вайълет. Той описваше чувствата си към нея с явлението Юпитер-Плутон (момент на безтегловност). Финч беше вдъхновение в отчаяние, светлина в мрака и радост в тъгата (не се смейте, дойде ми музата и звуча малко странно). Веднъж каза на Вайълет, че не е герой, но това не е вярно. Героят е човек, който спасява хората, който вдъхва надежда- Финч правеше всичко това за нея. Предизвикваше я, понякога повече от необходимото, но точно това я измъкна от мрачното място на което живееше след смъртта на Елинор.

Всичко във "Всички наши места" беше противоположност. Беше страхотна, но и ужасна. Обичам я, но и я мразя. Може би един ден, когато я чета отново няма да мразя Финч, както го мразя сега. Приятно четене.  Ето няколко снимки на местата, които двамата посещават и на моята представа как изглеждат Вайълет и Финч. 

Автор : mockingjay

Краят на една легенда (ревю на "Героят" на Мари Лу)

   И така, дойде време за тъжни новини. Днес ще пиша за последната книга от трилогията "Легендата" на Мари Лу. Какво ще правя сега с живота си? Отправям тиха молба към авторката : "Моля те, от дъното на читателската си душа, напиши какво се случва след края." Това ревю може да е кратко, може и да е дълго. Започвам да пиша, пък ще видим какво ще излезе. 

   Ще започна с корицата. От всички 3 досега тази ми хареса най-много. Тази роза всъщност беше оригамито, което Идън направи. И това ме подсеща за едно мое предположение, което ще ви споделя по-нататък в ревюто. Обикновено обръщам голямо внимание на кориците- те са лицата на книгите. Има такива, които не ми допадат, има такива които ми допадат. Но в корицата на "Героят" се влюбих без никакъв проблем. Благодаря на издателска къща "Хермес" за това, че преиздаде "Легендата", защото корицата й беше просто ужасна. И така, след края на "Феноменът", когато Дей общо взето рекна на Джун, че не е човекът за нея тя прие предложението на Андън и стана кандидат-принцепс. 9 месеца по-късно тя, Андън и кабинетът му се опитваха с всички сили да сключат мирен договор с колониите. Те заплашваха, че ще обявят война на Републиката ако не им предоставят лекарство против заразата, което те дефакто не притежаваха. А за да създадат лекарство им трябваше време и Идън. Както предполагате Дей нямаше да го позволи.

   Дей го смятаха за мъртъв и той се премести в Сан Франциско с брат си. Минаха месеци без вест от столицата, или поне не такива които да го интересуват. Една вечер обаче, докато мърсуваше в една гадна уличка, получи покана лично от Джун да отиде в Денвър. Той е изненадан и развълнуван. Но същевременно се страхува какво може да поиска Джун, или Андън. Опасенията му не само се потвърждават, но и надхвърлят страховете му. Тя искаше помощ по единствения начин с който той не можеше да се съгласи. Тя, Андън и Републиката искаха Идън, за да спрат колониите. Дей обаче отказа. В замяна предложи своята помощ. Той все още имаше пълната подкрепа на хората от Републиката и трябваше само да щракне с пръсти, за да го последват. В "Героят" всичко от гледната точка на Дей беше много трудно за четене. Защото той умираше. Постоянно го поваляха мъчителни главоболия и изпитваше нечовешка болка. Беше си Дей, но затворен в тялото на старец. Нямаше го онзи активен, можещ всичко паркур от "Легендата". Там той имаше контрол над тялото си и вършеше с него чудеса. В "Героят" на моменти не можеше дори да ходи. Когато му просветнеше тръгваше да върши работи от рода "старият Дей". Тогава направо ми причерняваше и сърцето ми буквално спираше, защото шансът да тупне и пукне ей така на място беше доста висок. Един от най-ужасните моменти беше когато след нощта с Джун се върна в старата си къща и се срина. Всички тези битки, чувства и здравословното му състояние го повалиха. Дей стоеше в тъмното, сам, и си спомняше за семейството си. Това беше единственият му миг на слабост. Общо взето никой нямаше време за себе си, никой нямаше време за такива моменти. Войната беше в разгара си и всички погледи бяха съсредоточени в него. Той беше част от републиканската армия, но получаваше предложения и заплахи и от противниците. Като капак на всичко Идън се беше съгласил по собствена воля да помогне на Републиката. Да се съгласи с това негово решение струваше на Дей всичко добро, което му беше останало. Той беше герой, но не конкретно този за който се отнася заглавието.

 “You drive me insane June. You're the scariest, most clever, bravest person I know, and sometimes I can't catch my breath because I'm trying so hard to keep up. There will never be another like you. You realize that, don't you? Billions of people will come and go in this world, but there will never be another like you.” 

 “When had Eden grown up? I feel like I blinked and missed it.”

   Джун се мразеше повече от всичко, когато й се наложи да помоли Дей за помощ. Тя не беше говорила с него от месеци, а сега трябваше да изтърпи да види болката и разочарованието в погледа му, когато Андън му каза, че за да спрат войната ще им е нужен Идън. Отново. Естествено, тя разбра защо Дей отказа и не можеше да го вини. Брат му- жертва на Републиката, сега се оказваше последната надежда за спасение. Ирония. След като Дей отказа, тя и Андън заминаха за Антарктида, за да молят за военна подкрепа. Те в замяна искаха най-голямата територия от Америка. На Джун й беше дотегнало от всичките събирания, интриги и лицемерие. Жадуваше да се върне по улиците като обикновен войник. Но не искаше да остави Андън сам да води тези тихи битки. Докато бяха далеч от войната тя имаше време да помисли. И накратко това, което измисли беше, че (Алелуя!) Дей не й е безразличен и, че иска да е до него. Фактът, че той умираше я разяждаше отвътре. Момчето, което познаваше, чезнеше пред очите й. Дей, когото беше срещнала в Езерния все още беше там, но скрит зад маска от болка. Виждайки го да скърби в старата му къща разби душата й на парченца. Тя се чувстваше отговорна за страданията му, въпреки че не беше човекът отнел живота на близките му. Дей в "Героят" беше просто сянка на момчето, която Джун искаше да вижда. Жертвата, която тя направи за негово добро обаче беше неописуема.     

“Then Day reaches out and touches my hand with his. He encloses it in a handshake. And just like that, I am linked with him again, I feel the pulse of our bond and his- tory and love through our hands, like a wave of magic, the return of a long-lost friend. Of something meant to be. The feeling brings tears to my eyes. Perhaps we can take a step forward together.

 “It hurts every day, the absence of someone who was once there.”

 “Not long ago, the city patrols would have arrested him on sight. Now, he’s leaving the Republic as their champion, to be celebrated and remembered for a lifetime.”

   Моето предположение за което споменах е следното : Героят в "Героят" е Идън. Някои блогъри, влогъри и фенове на поредицата смятат, че тази титла се пада на Андън. Но аз смятам, че братът на Дей я заслужава повече. Защо иначе неговото оригами ще е на корицата? Въпреки всичко, което Републиката му беше причинила, той пренебрегна себе си и се подложи на експериментите отново. С няколко изключения хората се бояха от Дей. Но не и Идън. В рамките на 1 страница той се преобрази от дете в мъж. Опълчи се на Дей и му каза да не бъде егоист. Стана моят герой, защото ако не беше той заразата щеше да се разпространи и всичко да се оплеска още повече.

 “Hey—with your metal leg and half a brain, and my four leftover senses, we almost make a whole person.”

   Като обобщение на книгата и поредицата ще кажа : "Героят" беше страхотна книга и ми стана любимата от поредицата. Тя ме подложи на супер мъки, стрес и емоции- чувства, които всеки страстен читател е изпитвал поне веднъж. За Бога- състоянието на Дей, и краят на книгата. Брутализъм в най-чиста форма. Подкрепям мнението на влогърка от YouTube, че ние, феновете, искаме поне един край на поредица съдържащ женитба, деца, къщичка с бяла оградка и т.н. Но не. Авторите крадата нашите сърца и ги мачкат, докато не станат на пихтия. Оставени да се давим в сълзи и гняв. Или в моят случай-  5-минутна истерия, включваща подскачане и ругатни по адрес на последните 4 страници. "Защо? Как може? А след това какво?"- питах се. 

   Ако искате екшън, развиващ се в антиутопично бъдеще, страхотни герои и разбито сърце накрая- то тогава тази трилогия е точно за вас. От мен приятно четене (ха-ха) и се надявам  в края да успеете да овладеете емоциите си. 

Автор : mockingjay

Избор със жертви (ревю на "Феноменът" на Мари Лу)

   Трилогията "Легендата" заля световните книжни пазари през 2011г. и честно казано ме прескочи. Научих за нея от колежката saycool, когато тя спечели "Легендата" от форум Муза. Каза ми : "Раличке, тази книга е жестока". Общо взето това ми беше достатъчно, за да я добавя към списъка си за четене. Минаха месеци, дойде рожденият ми ден, а аз все още не я бях прочела. Saycool ми подари първите 2 книги от поредицата "Легендата" и "Феноменът". Тъй като тя вече е писала за "Легендата" аз ще продължа с "Феноменът". В нея Дей и Джун се присъединяват към патриотите. Това става след смъртта на Електор Примо. Водачът на патриотите- Рейзър обещава на двамата безопасно бъдеще в замяна на едно нещо- убийството на новият Електор, Андън. Той всъщност е син на старият Електор. Всички смятат, че той ще продължи да прилага чудовищните методи за контрол, присъщи на баща му. Андън има една една слабост- Джун. Затова "много умните" хора на патриотите я внедриха в неговото обкръжение, за да спечели неговото доверие и когато настъпи точният момент, да го убият. Дей е извън този план, защото все още е най-издирваният престъпник на републиката. 
   
   След Дей, вторият ми най-любим герой във "Феноменът" беше Джун. Точно беше започнала да изпитва "нещо" към него и ги разделиха. Разбира се тя бе обучавана за войник, не за гадже и прие заповедите на патриотите. Когато обаче опозна Андън, тя започна да осъзнава, че той всъщност е пълна противоположност на баща си. Човекът смяташе действията на старият Електор за ненужно жестоки и много различни от каквито трябва да са делата на един водач. Затова той отмени изпитанията, а когато научи че братът на Дей е опитно зайче  задейства правомощията си, за да го освободи. Не знам дали защото дълбоко в себе си беше вярна на Републиката или защото не се доверяваше изцяло на патриотите (може би по малко и от двете), но Джун реши да се довери на Андън. Тя искаше да предупреди единствено и само Дей за своите решения. С едно единствено действие тя му предаде своето съобщение. Дей разбра и заедно осуетиха плановете на патриотите. Това, което най-много ми хареса в Джун бе, че не приемаше чужди заповеди просто така. Да, тя се подчини на Рейзър, но само защото не познаваше Андън. Тя не беше безмозъчна и нерешителна- точно обратното. Единственото, което й трябваше бе Дей да е на нейна страна. Да не се лъжем, той винаги си е бил там, дори без тя да го моли. Когато имаш Дей до себе си, това означава че получаваш и подкрепата на хората от Републиката, защото той не беше само престъпник. Той беше герой в очите на народа. 

 “They’re making me so weak that I’m on the verge of collapsing to the floor. I’ve kissed a few boys in the past . . . but Day makes me feel like I’ve never been kissed before. Like the world has melted away into something unimportant.” 

“Day, the boy from the streets with nothing except the clothes on his back and the earnestness in his eyes, owns my heart. He is beauty, inside and out. He is the silver lining in a world of darkness. He is my light.”

   Даниел Уинг. Дей-престъпникът. Дей-братът. Дей-героят. Дей-безстрашният. Дей-сърцатият. Дей-напереният. Дей имаше много лица във "Феноменът" и всички те бяха част от неговата същност. Той можеше да бъде всеки или никой. Предател и герой. Също както Джун, той беше просто едно объркано момче, което искаше брат му да е в безопасност. Във "Феноменът" безспорният ми фаворит беше той. Толкова много политика, толкова много неизвестни. Патриотите от една страна, Републиката и Джун от друга, брат му Идън на трета. Всеки излагаше своето предложение и го искаше на своя страна. Защото Дей имаше подкрепата на цял народ. Ако беше сам (без Идън) вероятно щеше да избяга и да се покрие, така че никой да не го открие. Но във всичко беше намесен и брат му. Това го накара да избере страна и да стане водачът и лицето на армия. Той започна война, която не беше негова. Война, която е чакала да избухне с години, но е нямало повод. Сега той се оказва в епицентъра на всичко. Дей беше обикновено момче и след като Тес се отдръпна от него, Джун стана константа в живота му. След като и тя замина за Денвър той остана съвсем сам. Когато Джун му даде сигнал да преустанови действията срещу Андън на него му беше много трудно. Все пак не нейният брат понастоящем беше отвлечен и откаран незнайно къде. Семейството на Дей бе станало жертва на стария Електор, а сега тя искаше от него да подкрепи сина му. Това хич не е много за обмисляне. Но тъй като Дей виждаше, че патриотите дори не искат да дадат шанс на Андън да се докаже, той реши че може би Джун има право. Че ако подкрепи младия Електор, то тогава той може би ще успее да промени нещата към по-добро.

 “I want to run. To do what I always do, have always done, for the last five years of my life. Escape, flee into the shadows. But this time, I stand my ground. I'm tired of running.”

   Андън беше млад, амбициозен, интелигентен, обаятелен и изключително способен политик, решен да промени съдбата на Републиката. Той всячески се опитваше да докаже с действията си, че няма нищо общо с баща си. Горкият човек се срамуваше от факта, че всъщност е обичал покойният Електор и единственият човек на който сподели тази информация беше Джун. Още от първата им среща (преди смъртта на баща му) Андън я харесва. Когато тя стана част от екипа му, сенаторите и съветниците му реагираха остро, но той не позволи и дума да се каже против нея. Доверието му към Джун беше безкрайно, въпреки познанството й с Дей. Именно заради тази своя вяра той се остави в ръцете й и тя оправда доверието му, спасявайки го от сигурна смърт с помощта на Дей. Смея да твърдя, че АКО Дей не фигурираше в историята, Андън и Джун щяха да са страхотни заедно. Между тях съществуваше невидима и много специална връзка. Той виждаше страни от нея, които други не успяваха. Всички гледаха на нея като на брилянтен войник и момичето, чийто брат бе убит. Но Андън виждаше младо момиче, което се опитва да разбере чувствата си; позицията, която да заеме в една задаваща се война и войник, който иска да служи на страната си. На всичкото отгоре тя трябваше да обмисли и предложението му тя да стане кандидат-принцепс. В тази книга (слава на Бога) не се получи любовен триъгълник, защото Андън знаеше какво чувства Джун, дори когато тя не го осъзнаваше. Той беше изключително възпитан и свестен и никога, нито веднъж не я притисна да направи нещо, което не желае. Основната причина Андън да се довери на Дей беше Джун. В началото си мислех, че няма да го харесам, но новият Електор си заслужи мястото на 3-ят ми любим герой в книгата. 

   Тес бе един изключително позитивен герой. От началото до края (с изключение на един момент за който дори не искам да мисля). Тя вече не беше малкото момиче от улиците на Езерния. Тя избра да бъде лекар. Какво е присъщо за един лекар? Грижовност, състрадателност, интелигентност. Тя познаваше Дей може би по-добре от него самият. За дългите години прекарани с него тя му беше приятел и съветник. След появата на Джун това се промени. Тя виждаше и разбираше начина по който Дей я гледа, просто не искаше да го признае. Но осъзна, че в очите на Дей тя завинаги ще си остане само приятелка. Тес не можа да понесе чувствата си в негово присъствие и се отдалечи от него. 

   Томас ми беше много интересен (може би дори най-интересният) герой, въпреки че го ненавиждах. Доста често се питах какво ли би било ако Метиъс и семейството на Дей бяха живи. Но както и да е- странно ми беше, защото на Томас очевидно му пукаше за Джун, искаше тя да е в безопасност, изпитваше вина за действията си и т.н. , но Републиката винаги стоеше над всичко. Възхищавах се и същевременно се питах как е възможно да обърне гръб на своите желания и да предаде Джун по подобен начин, защото ПЪРВО е Републикански войник. Това беше буквално някакъв робот. Това, което беше причинил на Джун го беше причинил и на себе си. Това беше някакво невероятно геройство и в същия момент- ужасно безхарактерно. 

   За Киеде мога да напиша само едно : По-велика от всички!

   "Феноменът" беше уникална книга и я препоръчвам на феновете на "Игрите на глада" и "Дивергенти". Ако сте съгласни с мнението, че Дей трябва да е с къса коса, то ще ви покажа как си го представям аз. По-долу ще приложа снимка на представите ми за него, Джун и Андън. Приятно четене. 

Автор : mockingjay

Знанието е сила (ревю "Пазителят, Лоис Лаури)

   Здравейте. В днешното ревю ще разгледам книгата, чиято екранизация се появи по световните екрани през 2014. Това е "Пазителят" на Лоис Лаури (от анг. "The giver"). 
   Историята се върти около 12-годишният Джонас- момче, живеещо в затворено утопично общество. В това общество не съществува глас и бедност, всеки си върши работата и цари спокойствие. 

 “The life where nothing was ever unexpected. Or inconvenient. Or unusual. The life without colour, pain or past.”

Да, звучи добре, но всичко беше еднообразно и следваше определен модел. По-висшите- ръководителите на обществото или с други думи Старейшините наблюдаваха отблизо всяко дете и когато то навършеше 12 години му даваха професия. Тази професия беше доживотна и нямаше право на смяна. Но това нямаше значение, защото Старейшините разпределяха назначенията според интересите и наклонностите на самите деца. Така че почти всички ставаха такива, каквито искат. В деня на церемонията приятелите на Джонас получиха мечтаните професии, а той получи най-важната и най-уважаваната в йерархията на обществото- Пазител на знанието. 

   Джонас беше изключително дисциплиниран и образцов гражданин. Спазваше правилата на обществото си без да се съмнява в нищо и без да задава въпроси за каквото и да било. След деня на назначението това започна да се променя. А и нямаше как да е иначе. Професията му на бъдещ Пазител го изискваше. Същността на това да бъдеш Пазител се състоеше в това той да приема и да съхранява важни спомени. Спомени, които никой друг не познава. По този начин един човек носи тежестта на знанието на своите плещи и другите хора не са обременени. Пазителят служеше за съветник на старейшините, въпреки че това се налагаше изключително рядко. Тъй като действието се развиваше в бъдещето, знанията на стария Пазител бяха факти от нашият ежедневен живот (от 2015 примерно). Хората в това общество нямаха знания за цветове, мирис, болка и щастие. Разбира се имаха някакви подобни емоции, но те по-скоро бяха нещо от сорта на "Джонас, радвам се че си такъв примерен гражданин и спазваш правилата". Един вид бяха притъпени емоции, а не истински каквито трябва да бъдат. Бяха бледа сянка на истински чувства. За мен най-интересното в книгата бяха моментите в които Пазителят предаваше спомените си на Джонас. Защото как се обяснява какво е щастие, мъка, цвят, смърт или просто усещането когато се спускаш с шейна на човек, който не познава нито едно от тези неща? Джонас и Пазителят бяха хора, които носеха огромна тежест на плещите си и в този смисъл Джонас доказа, че е много издръжлив психически. Понякога спомените, които Пазителят му предаваше бяха непоносимо болезнени, но той не се огъна. Колкото повече научаваше момчето, толкова повече започваше да прозира какво всъщност е неговото общество- ограничаващо, лицемерно и дори жестоко. В един момент дори стана изолиран, защото нямаше право да споделя подробности от обучението си с абсолютно никого.

 “The worst part of holding the memories is not the pain. It's the loneliness of it. Memories need to be shared.”

 Той обаче все пак намери пролука в правилото и започна да говори на невръстното си братче Гейб. Тъй като детето беше твърде малко да разбира, Джонас му предаваше спомени за един по-хубав свят. Свят в който има глад, смърт и жестокост. Но също така свят пълен с невероятно силни чувства и емоции, различни по характер хора, красиви места и неповторими преживявания.

 “Things could change, Gabe," Jonas went on. "Things could be different. I don't know how, but there must be some way for things to be different. There could be colors. And grandparents," he added, staring through the dimness toward the ceiling of his sleepingroom. "And everybody would have the memories."

 Когато Джонас натрупа достатъчно опит, за да осъзнае че живот в подобно общество е робство, той реши да се опълчи. Действията му бяха рисковани и опасни, но той все пак ги пое. Той взе със себе си едно единствено нещо. Няма да ви кажа какво, но ще ви кажа, че е много важно. 
   Не искам да ви повлиявам по никакъв начин, това е лично мое мнение, но смятам че Луис Лаури бе написал една твърде малка възраст за Джонас. Едно 12-годишно дете трудно би издържало на напрежението и би взело адекватно решение, касаещо не само него и близките му. Може би в изграденото от Лаури бъдеще възрастта е нормална, взимайки предвид обучението, но това беше много проблемен елемент за мен. 
   "Пазителят" е предназначена за възрастова група 11-18 години, но най-хубавото е, че може да я прочете всеки. Тя не е само за деца или само за възрастни. Дори според моето скромно мнение ако я прочетете някъде след 17-тата си година има шанс да я разберете по-добре и да вникнете в нея. Защото в самия сюжет са заложени въпроси от рода на : 
* Получаваш знание, което друг не притежава. Ще го споделиш ли?
*А ако това знание може да обърка и разруши живота на хората?
*Можеш ли да направиш избор между лесното и правилното?
   Моята оценка на книгата е 4/5 звезди, защото книгата остави много въпроси без отговори и се надявам да намеря такива в другите книги от поредицата. Приятно четене. 

Автор : mockingjay

Спомни си, за да забравиш (ревю "Екстаз" на Лорън Кейт)

   Здравейте, лятото за съжаление се изниза много бързо и с колежката saycool се завръщаме на работа. Имам да пиша горе-долу 20 ревюта и ще започна с това на "Екстаз" на Лорън Кейт. Също така проектът ми за тази година е да преведа последната книга от поредицата "Шшт"-"Финал" на Бека Фицпатрик (преводът може да откриете съвсем скоро във форум Муза). 

   "Екстаз" на Лорън Кейт завършва четирилогията "Паднали ангели". От една страна се радвам, че разбрах всичко около историята на Даниел и Лус, но от друга не исках да свършва. Това е то да си fangirl, няма угодия. Намерих книгата за интересна, но за съжаление това се дължеше на факта че разкри детайлите около това прословуто проклятие. Иначе отново имаше твърде много описания и ненужни детайли, които се съмнявам че вълнуват някого чак толкова. Колежката saycool ми беше загатнала съвсем малко за края, но го направи така че да ми е интересно. Ето защо буквално ми падна ченето, когато го прочетох. Бях меко казано стъписана. Имах някои свои подозрения и догадки, но те станаха на пух и прах. Това което всъщност се случи беше супер неочаквано и далеч по-странно, отколкото може да сте си представяли. 

   Лус ми хареса най-много в тази книга, защото се държеше като боец и не изпадаше в безцелни драми, както правеше в предните 3 книги. То и нямаше как да е иначе- нямаше време за такива работи. Заедно с Даниел си направиха пътешествие, но момент! Хич не беше толкова приятно, колкото звучи. Готиното беше, че не очаквах Лус да бъде такава каквато се оказа. Поне не буквално. Знам, говоря завъртяно, но нали трябва да ви е интересно. 

   Даниел, миличкият се разкъсваше на 100 фронта. То не бяха прокуденици, съдници и какви ли не още същества. Мъчеше се да не издава на Лус много детайли около историята им, но тя и без това взе да се досеща сама. 

   В един момент всички се обединиха около общата цел, заработиха като екип и всичко вървеше според плановете им. Един определен момент ме натъжи много-загубата на член от екипа. След загубата всички започнаха да преживяват отново онова, което се е случило в началото. Вече ви дадох твърде много подсказки за книгата, така че спирам. Моите лични впечатления за поредицата като цяло са следните : 
   * Лорън Кейт има изключително въображение и идея. Разгърнала ги е по начин по който читателят може да се почувства като герой в книгата. Всичко е описано буквално до най-малкия детайл, което лично на мен ми дотежа, защото не ме интересува как "светлината на утринното слънце озаряваше лавицата", примерно. Според мен това е ненужно, но това е нейният стил. Не е критика, просто впечатление. 
   * Героите ми бяха най-интересни за опознаване, защото във всяка следваща книга научавах по нещо ново за тях; за това как са станали тези, които са сега и за това как са живели преди. Да, признавам, на моменти ме изнервяха, но няма как. Все пак взимаха важни решения, които засягаха оцеляването на света, а не какво кисело мляко да си купят. 
   * Краят на "Екстаз" и съответно на поредицата за мен беше незадоволителен (ще се опитам да обясня причината без спойлери). Лус и Даниел преминаха през всевъзможни гадости и накрая какво...ами почти нищо. Оставиха ги буквално като "паднали от небето"- да се чудят какво е станало и какво да правят. Те намериха път един към друг, естествено, но не е там въпросът. Беше изключително гадно, но можеше и да е много по-лошо. Приятелите им им се кискаха там от облачето, но те знаеха всичко, нали. Какви гадинки (с най-голяма любов към тях). 
   Като заключение ще кажа, че поредицата не беше шедьовър или единствена по рода си, но ОПРЕДЕЛЕНО е четиво, което ще ви препоръчам. Може би след като я прочетете ще си кажете като мен, че светът може би не е толкова лошо място after all. Приятно четене. 

  “I want you to know that I would do it all again. I will choose you every time.” 

“You must remember how to dream what you already know.” 

“All that is good in Heaven and on Earth is made of love. Maybe that wasn’t your plan when you created the universe—maybe love was just one aspect of a complicated and brutal world. But love was the best thing you made, and it has become the only thing worth saving. This war is not just. This war is not good. Love is the only thing worth fighting for."

Автор : mockingjay

Винаги ще избирам теб

"Страст" на Лорън Кейт е трета книга от поредицата й "Паднали ангели". Четох няколко отзива за нея в Goodreads и останах с впечатлението, че хората не я харесват и смятат, че не е свързана с останалите 3 книги. За мен това е доста странно, но всеки си има мнение. На мен ми хареса най-много досега, защото още откакто Лус разбра за какво служат вестителите, ми стана адски интересно да разбирам какви са били миналите й животи с Даниел. А цялата книга беше именно това- отделни животи, които Лус посещаваше чрез вестители, за да опознае себе си по-отблизо. 
   
   Лус имаше, и видя, различни свои версии. Беше просто обикновеното момиче Лушка във военна Русия, превзета богаташка в провинциална Англия, актриса в театър "Глобус" по времето на Шекспир, принцеса във Франция и още толкова. Едно обаче беше нещото, обединяващо всички тези превъплъщения. Даниел. Любовта й/им към него винаги бе различна (в зависимост от епохата и обстоятелствата), но все така изпепеляващо силна и мощна. Много хора от Goodreads биха оспорили последното ми изречение, но аз така усетих нещата. Лус от 21 век търсеше потвърждение за любовта на нейния Даниел, искаше да знае дали я обича заради самата нея или заради вековното проклятие. Всеки един от животите, които тя посети съдържаше доказателство за това. Всеки един живот криеше парченце от голям пъзел. Лус ставаше свидетел на всяка своя минала смърт. Лус и Даниел винаги се избираха един друг, в близко и в далечно минало, но целта на пътуването й беше да развали проклятието, тегнещо над главите им като Дамоклев меч. Лус от настоящето направи много важен избор в "Страст". Какъв? Е, ще трябва да я прочетете, за да узнаете. 

   След като Лус прекрачи във вестителя, Даниел беше повече от сигурен, че трябва да я открие преди да е станало късно. Трябваше да я върне в настоящето преди да е променила миналото, а с него и бъдещето. Проблемът обаче беше, че винаги беше една крачка зад нея, не успяваше да я настигне. Сблъскваше се с миналите си превъплъщения, с тези на Кам, Габ, дори и с тези на Ариана. Той, и всички негови минали "аз" имаха общо съкровено желание- да прекъснат вековният цикъл и поне някой Даниел от бъдещето да бъде с Лус. Даниел от 21 век знаеше, че в този живот нещо се е променило, но също както Лус и останалите, не знаеше точно какво. За разлика от превъплъщенията на Лус, тези на Даниел винаги знаеха какво предстои, но въпреки това продължаваха изтезанието си в името на това, което първият Даниел е изрекъл. Беше много интересно за мен да чета различните версии на Даниел, защото както и Лус казва, той е неповторим. Независимо дали беше беден кочияш във Версай, ексцентричен художник в Англия, войник в Китай или пират във водите на Таити, Даниел беше този който ден след ден вършеше невъзможното. Пренебрегваше своята душа, за да даде поне малко покой на тази на Лус. Не беше толкова просто обаче. Всяко негово превъплъщение объркваше сметките на по-висшите от него. А като се замислите, това са си доста векове омраза.

“I'll always choose you." Yes that was the word. "Every single lifetime, I'll choose you. Just as you have always chosen me. Forever.”

“Suicide was a mortal luxury not afforded to angels.”

“All that is good in Heaven and on Earth is born of love. This war is not just. This war is not good. Love is the only thing worth fighting for.” 

В края на книгата малко от мистерията ще се разкрие. Това ревю е малко кратко, защото "Страст" беше само за Даниел и Лус. Веднъж-дваж се появиха Майлс, Шелби и Габ и Ариана. Кам се появи няколко пъти, но нямаше важни намеси. Надявам се ревюто да ви е харесало и приятно четене.
Автор : mockingjay

Вечността е изпитание

   "Терзания" на Лорън Кейт е втора книга от поредицата "Паднали ангели". В България доби популярност преди няколко години. Поредицата се издава от издателство "Intense" и всяка книга струва по 15лв. Първата книга ми хареса страшно много, въпреки всеобщото мнение, че е скучна. Имаше мистерия и не знаех какво точно може да се случи до самия край. Това че Даниел Григори е паднал ангел не беше тайна за никого, все пак заглавието се отнася за него, но всичко друго около него бе забулено в мистерия. Много ми беше интересно да чета как Лус и Пен ровеха на невъзможни места, за да научат нещичко за миналото му. Във "Терзания" обаче нещо се обърка. Тази мистерия и тайнственост около Лус и Даниел не се загуби, но беше изместена от безкрайни караници и лоши решения от страна и на двамата. 
   Спомнете си Лус от първата книга- както беше в "Меч и Кръст"- беше любопитна, забавна (доколкото позволяваше онзи изолиран интернат) и се доверяваше на Даниел за всичко. Във втората книга обаче това се промени. Само защото той я остави на безопасно място и не й даваше информация, за да не я излага на опасност, не беше основание да се съмнява в него. Ама като ви кажа съмнява, значи беше яко съмнение. Начинът по който оспорваше всяко негово решение и постъпка, поне за мен, беше супер тъпо и дразнещо. Действията й и заключенията й на моменти бяга доста нелогични и несвързани. Разбира се не беше като тя да не може да мръдне и на 2 метра от училището. Тя имаше пълна свобода, но как я използваше е друг въпрос. Ще ви кажа отговора- на няколко пъти за малко да я убият. Лъжеше близките си хора, защото не можеше да им каже в какви бъркотии се е забъркала. За това обаче я разбирам- правеше го, за да не ги излага на опасност, но не мисля че това беше начинът. Положителното, и това което ми хареса, при Лус беше че се научи как да вижда през вестителите. Това обаче също й даде още повече поводи за съмнение относно Даниел. Но пък от читателска гледна точка беше интересно да надзърна в миналите й животи. 

“Don't go," she whispered, her eyes closed. It was all happening too fast. She couldn't give Daniel up. Not yet. She didn't think she ever could.” 

“I know nothing. I know no one. I’m lonely. Every time I see you, you’ve put up some new wall, and you never let me in.”

   Ако мислите, че Даниел е бил цвете за мирисане, ще сбъркате. И той имаше своите тъпи моменти, нищо че бяха по-малко от тези на Лус. Той от своя страна грешеше доста по отношение на нея. Не й казваше почти нищо, изолирайки я напълно от случващото се. Да, мислеше си, че по този начин я защитава, но неговото беше малко прекалено и я отблъсна от себе си. Почти не се виждаха, а когато най-накрая се промъкваше да я види като някой бандит, си говореха празни приказки. Казваше й, че всичко ще е наред, а Лус се мусеше, заради своите съмнения относно него. Не й беше казал, че е ходил и с други момичета. Няма значение, че не са били дори малко толкова важни за него, колкото е тя- това си е много за осмисляне. Малко информация оттук-оттам нямаше да я убие. Буквално я третираше като малко дете, което не разбира какво се случва. Сега малко положителни страни. Имаше няколко големи нейни издънки на които той стана пряк свидетел, но не каза и дума. Стисна зъби и продължи да я обича както винаги. Когато (според мен поне) използва някаква разновидност на изтърканата фраза "трябва ни малко време да помислим", той направо рухна. Доколкото беше описан, но беше адски стреснат. Не мисля, че тя трябваше да го подлага на такива неща, но какво да се прави. Хареса ми тази сила, която не знам дали идваше от природата му на все прощаващ ангел, или от самия него. 

“Would he find her?

Without question.

Would he save her?

Always.” 

“I have to go," he said at last, getting to his feet. "I shouldn't even be here, but I cannot keep my self away from you. I worry about you in every waking moment. I love you, Luce. So much it hurts.” 

   Новите персонажи в "Терзания" бяха двама- Шелби и Майлс. Разбира се, имаше и още, но не бяха от такава особена важност. Сега малко за тези двамата. 
   Шелби се появи в книгата като намусената нова съквартирантка на Лус. Отначало беше доста сприхава и остра спрямо Лус, но за това си имаше причина. Впоследствие обаче след като се опознаха, двете момичета се сприятелиха. Шелби беше много приятен за четене герой. Имаше много забавни описания за различните йога пози, които заема и какви нейни цветя Лус непрестанно събаря. 

“This estrogen force field needs to dissipate... Move along. All of you. Now!” 

"Seriously? Would you want to be called a nephil? It sounds like a bag you carry your shame in. No, thanks. Nephilim it is, no matter how many of us you're talking about.” 

   Майлс се много ми напомняше на Кам. Същият подход към Лус, същото мило държание, беше също така внимателен и приятелски настроен. Но тъй като един вид се опарих с Кам в първата книга, и сега имах задръжки към Майлс. За щастие той не оправда съмненията ми. Не че нямаше моменти в които ми идеше да му избия зъбите, но това не беше по негова вина. Отново беше заради мис Лусинда. Тя много яко го подлъга и накрая той стана жертва на връзката й с Даниел. Най-готиното беше, когато накрая на книгата я спаси. Наистина беше забележително, не заради това че я спаси, а начина по който го направи. Очаквам с нетърпение да видя какво ще се случи нататък с него. 
   Като цяло книгата беше на моменти. Понякога беше доста мудна и препълнена с излишни описания, а понякога беше много интересна и увлекателна. В Goodreads й дадох 3 звезди. "Терзания" ми хареса, независимо от спадовете на главните герои. Определено поредицата влиза в списъка ми за купуване. Приятно четене. 
Автор : mockingjay

Дори когато светът пропада

Дойде време да ви представя и последната пета книга от поредицата "Лукс" на Дженифър Арментраут- "Отпор". Това, което ме заплени в тази книга беше най-вече бързоразвиващото се действие. Буквално в рамките на 2-3 книжни страници действието се променяше коренно. В единия момент Кити и Арчър бяха в супермаркета, а след страница- разделени от огромно разстояние. Това е книга за любов, саможертва, смелост, приятелство, борба и естествено цветущи шегички. Твърдо стоя зад думите, които написах в Goodreads- тази книга трябва да влезе в залата на славата. С вече 7 прочетени книги от Дженифър Арметраут се убеждавам, че тя е една от най-талантливите авторки, чиито книги съм имала удоволствието да чета. В това ревю ще разгледам както Деймън и Кити, така и Арчър, Ди и Люк. Те имаха голяма роля в книгата, а и бяха много важни за историята. 

В началото на книгата ситуацията за Кити не беше никак розова. Тя обаче намери сили в себе си и не си позволи да се пречупи. Имаше отговорност към Бет, макар и не пряка. Вследствие на действията си се озова при Деймън. Това, което не ми допадна много бе, че въпреки всичко през което минаха, тя се осъмни в Деймън, когато той се държеше необичайно студено към нея. За Бога момиче, та той ти се закле! Вярно, за съмненията й имаше основания, и то очевидни, но все пак. Щом обаче, алелуя, разбра че всичко е било просто преднамерени действия и, че Деймън си я обичка, всичко си дойде на мястото. Поне за тях. Беше готова на всичко,буквално "изпийте ми душицата" готова на всичко за него. За мен такава всеотдайност е завидна, но и леко плашеща. Това, което ме възхити най-много беше как Кейти помогна на Ди да си спомни коя е и колко мъжки се държа, когато целият й свят се срина напълно. Когато прочетете книгата ще разберете, че сълзите не са израз на слабост, а на непосилна болка. 

“Jesus. It’s like I’m a muggle to your pure-blood or something.” 

“I couldn't help but notice no one was grabbing toilet paper. That would be the first thing I grabbed if I thought it was the end of the world” 

Деймън както и в "Основа" беше звяр. Тук обаче беше хладнокръвен звяр. Направо невероятно, но господин Блек сдържаше емоциите си. Разбира се само заразди Кити- центърът на вселената му. Той наистина трябваше да направи няколко огромни компромиса със себе си, заради всеобщото благо. Беше му много трудно, но за щастие успя. Това не значи, че не четох и не се смях на цял куп цветущи коментари от негова страна. Промяната, която го направи още по-страхотен бе, че пренебрегваше собствените си убеждения, емоции и принципи, което преди не правеше. Неведнъж беше на ръба да пребие Арчър и да убие няколко други индивида, но както и предполагате- да, въздържа се. Направо невероятно, нали?

“I broke every rule of my kind to heal you and keep you with me. I … burned down an entire city to keep you safe. I’ve killed for you. Did you think I’d forget what you mean to me? That anything in this world— in any world— would be stronger than my love for you?” 

“We really could use the Avengers right about now.” “Screw that. We need Loki,” 

Ди Блек. Мислите че я познавате, но не е така. Мислите че не би обърнала гръб на братята си и Кейти. Помислете пак. Всичко това се случи в "Отпор". Не прибързвайте обаче със заключенията- тук имаше важна причина да го направи. Това, което не бихте могли да предположите (знам ли пък, може и да можете) е с кого ще се събере накрая. Малък жокер- в живота на семейството й е от месеци и му помагаше почти през цялото време. Любимата ми част с Ди беше, когато научи голямата новина на Деймън и Кити и щеше да я пребие, задето не й е казала. Че кога за Бога да ти каже? Като заключение ще ви кажа да не мразите Ди за действията й- тя нямаше право на избор. 

Арчър както винаги беше рамото на което всеки можеше да се опре. Както и в "Основа" бе плътно до Кити, Деймън, Доусън и Бет. Всъщност не го правеше само за тях, а и за себе си. Горкият човек никога не бил стъпвал в ресторант! Че как няма да иска да се освободи от "Дедал"? Разликата между Арчър в четвъртата книга и Арчър в петата бе, че в "Отпор" намусената, мълчалива и потайна барета се отпусна. Даже имаше смелостта да се шегува с Деймън за любовният му живот с Кейти. Смели действия като се има предвид, че Деймън можеше да го пребие за такива изказвания. Това беше едно от любимите ми качества при него- не си мереше приказките и не се страхуваше от Деймън, защото знаеше че той го харесва. Краят на книгата беше доста хубав за Арчър- от подчинен войник без мнение на "Дедал" се превърна в един разговорлив шегобиец и много близък приятел на семейство Блек. 

 “You’re broadcasting your thoughts so damn loudly I feel like I need to go sit in the corner and start rocking, whispering Daemon’s name over and over again.” 

Люк ми беше много интересен персонаж още откакто се появи за пръв път. Много един такъв загадъчен и странен. Само на 15 години, а имаше свой собствен нощен клуб, скъпи коли, слуги, длъжници и доооста дебели връзки навсякъде. За доста крехката си възраст бе станал свидетел и жертва на доста ужасии. За мен шокиращ беше моментът в който Кейти разбра за Надя. Шокиращо ми беше, защото както Деймън и Кити го описваха, си бях създала малко противоречиво мнение за него. Един вид очаквах в един момент да ги предаде, за да спаси себе си. Най-малко от всичко очаквах накрая да стане един от най-близките приятели на групата. Люк не беше най-главен персонаж в книгата, но без него Деймън, Кити и Доусън най-вероятно щяха да свирят на арфи на небето. Вероятно като второстепенен герой ще ви допадне- понякога пускаше доста забавни шегички. 

И сега идва ред на тъжните новини. Поредицата "Лукс" приключи. Вече няма да четем за Деймън и Кейти, за Доусън и Бет, за Ди... Хубавото е, че поредицата има 3 книги предистория, които надявам се издателство "Егмонт" ще издаде. Добре хора, ще приключвам, защото това стана много дълго. Надявам се ревюто да ви е харесало и да продължите да посещавате блога ни. Приятно четене. 
Автор : mockingjay

Винаги един до друг

   Здравейте. Днес ще говоря за книга, отново част от поредица, която много харесвам. "Основа" е част от поредицата "Лукс" на Дженифър Арментраут, състояща се от 5 книги. 4 книга поред и начело в списъка ми за най-готини книги. В България с тази поредица се е заело издателство "Егмонт". Няма как да не се впусна в обяснения защо конкретно тази книга ми допада най-много. Първо ще започна с корицата. Когато за пръв път я видях в "Хеликон" си казах "Стига бе. Това е като корица като за роман за бабички." Но в последствие започна да ми допада. Не колкото тези на "Оникс" или "Опал", но не е лоша. Все пак още не сте видели тази на "Отпор". Книгата ми хареса супер много, защото героите са подложени на изпитания и се променят. Защото обстановката е различна, има повече екшън и действие, повече обрати и много непредвидими и неочаквани моменти. А именно те ме караха да продължавам да прелиствам страница след страница. 
   
Моят абсолютен фаворит в "Основа" беше Кейти. Леле! В първите 3 книги от поредицата също знаех, че не е слабохарактерна, мекушава и лигава. Все пак се противопоставяше не на друг, а на самия бог на арогантността- Деймън Блек. Но в тази книга нещо беше различно. Да, Деймън я бе превърнал в хибрид, но друга беше промяната. Докато беше в "Дедал" тя несъмнено показа, че има воля, и че никой не може да я принуди да направи нещо, което не иска. Смелостта й беше завидна и възхитителна. В цялата книга ми доказваше, че не случайно е момичето, което върви редом с Деймън. Кити бе изключително силна, несломима, състрадателна и смешна. 

“Listen to me, Daemon. This isn’t your fault. I wouldn’t change a damn thing. Okay? Yes, things have sucked, but I’d go through it all again if I had to. There are things I would want to change, but not you – never you. I love you. That’s never going to change.”

"...What about my life? My blog?" Okay, my blog was seriously the least of my worries, but dammit, it was important to me.” 

   Деймън беше...ами Деймън. Мъж от рода "Махни ми се от пътя или ще ти строша врата." Познаваме го все пак. И тук всяка втора дума бе заплаха. Не че нямаше причина за това. Ако бях на негово място вероятно щях да светна като прожектор и да пребия всеки, който ме дразни. Все пак любовта на живота му беше затворена в зона 51, а всеки който е гледал поне "Досиетата Х" знае, че там не е точно приятно местенце за пикник. Повечето от постъпките на Деймън в тази книга бяха или супер забавни или невероятно смели, граничещи с лудостта. Също така показа и повече от чувствителната си страна, което не беше толкова лошо, колкото звучи. Беше по-скоро нагледно доказателство на какво е готов за Кити и семейството си. По едно време даже изръси, че искал да живее в къща с бяла оградка и цветенца. Но това го забравете. "Никога" не го е казвал. Шегата настрана, в "Основа" Деймън беше изключителен. Направо нереално приказен. 

“Was I totally against the idea of having kids with Kat one day? Other than breaking out in hives at the thought of that, the idea wasn't too horrible. Of course, I wanted the white picket fence bullshit...if it occurred a good ten years from now, and the kids didn't have weird bowl haircuts and couldn't Jedi mind-screw people.” 

“Staring down at Katy, I fell for her all over again. 
Lost my heart when she smiled.”

“Did you think you could stop me? I'll burn the world down to save her.” 

“I want a years-worth of seconds and minutes with you. I want a decade's worth of hours, so many that I can't add them up.” 

   Има няколко неща, които изобщо няма да ви се понравят у Матю, но ще спра дотук. Също така има 2 неща, свързани с Деймън и Доусън, които ще ви хвърлят в тъча. Повярвайте ми като ви кажа, че не би могли да очаквате такива неща от братя Блек. За мен "Основа" (на англ. "Origin") беше шеметно изживяване с което предимно се смях и тръпнех от напрежение. В книгата е наблегнато повече на отношенията между героите, така че описанията на обстановката може и да не ви направят впечатление. Като стана въпрос за герои, трябва да вмъкна, че книгата е разделена между гледните точки на Кити и Деймън. Приятно четене. 

Автор : mockingjay

Тя е гравитация

   Здравейте читатели на блога ни. С колежката ми saycool от известно време си мислим да променим малко стила си на писане и вместо рецензии да започнем да пишем ревюта. Искам и да спомена, че вече ще се подписвам с името mockingjay. И си мисля, че избрах хубава книга да започна. В "Здрач Зазоряване" има много интересни герои, които да разгледам. Естествено не всички, но поне главните + един допълнителен, който ми хареса изключително много. 
   Книгата, която ще ви представя е последната от хитовата поредица "Здрач" на Стефани Майер. Жанрът й е роман и завършва историята за Едуард, Бела и семействата им. Българското издание на книгата се състои от 758 страници, струва 24.90лв. и я издава издателство "Егмонт". В тази четвърта книга авторката представя 2 различни гледни точки- тази на Бела и тази на Джейкъб. Този похват е сравнително нов, но на мен ми харесва изключително много. Според мен така се дава повече перспективност на историята. Действието се развива изцяло във Форкс, като се изключи меденият месец на Бела и Едурд на остров Есме, близо до Рио де Женейро. А сега малко за героите. 
   Първо ще разгледам Бела, защото с нея започна всичко. Признавам, че в началото на книгата ми беше малко досадно да чета опасенията й относно брака, но все пак когато видя Едуард пред олтара всичко се изпари. Все пак го печелеше завинаги. Когато напреднах обаче, взе да ми става все по-интересна и с удоволствие четях нейната гледна точка. Бела наистина бе родена за вампир, както и тя самата каза. 

"So this was different. I was amazing now - to them and to myself. It was like I had been born to be a vampire. The idea made me want to laugh, but it also made me want to sing. I had found my true place in the world, the place I fit, the place I shined." 

Друго доказателство за цитата горе е, че дори докато бе все още човек, Едуард не можеше да проникне в ума й и да прочете мислите й. Това, което ми хареса най-много беше моментът в който реши, че е готова да се жертва, за да спаси хората около себе си. 

"It was not going to be the end of the world. Just the end of the Cullens. The end of Edward, the end of me. I preferred it that way – the last part anyway. I would not live without Edward again; if he was leaving this world, then I would be right behind him."

   Едуард както и в предишните 3 книги си е все така миличък, грижовен, леко старомоден и закрилнически настроен спрямо Бела и семейството си. Независимо, че отново продължаваше да твърди, че е бездушно чудовище, действията му твърдяха обратното. Колкото и да не му харесваше идеята, той се съюзи в върколаците в името на безопасността на семейството му. Затова, според мен поне, се иска доста характер. Също както и Бела беше готов да жертва себе си за всеобщото спасение.

   Джейкъб. Джейкъб върколакът, Джейкъб Алфата, Джейк с болното по Бела сърце, който избяга в Канада, за да потуши болката. От началото до края на книгата у Джейк настъпи драстична промяна. Когато Бела се върна от медения си месец, нашият любим върколак бе разярен, отчаян и тъжен. Най-добрата му приятелка и момичето, което обичаше обаче имаше огромна нужда от него и той пренебрегна собствените си чувства и задължения, за да бъде до нея. Точно тази негова всеотдайност ми хареса най-много. Друг готин момент от книгата беше, когато той се опълчи срещу Сам, заради семейството на врага си и стана Алфа. А когато беляза, слънчицето от втората книга отново засия. 

 "All the lines that held me to my life were sliced apart in swift cuts, like clipping the strings of a bunch of balloons. Everything that made me who I was - my love for the dead girl upstairs, my love for my father, my loyalty to my new pack, the love for my other brothers, my hatred for my enemies, my home, my name, my self - disconnected from me in that second - snip, snip, snip - and floated up into space."

Както Джейк каза във филма би бил всичко за нея- приятел, брат, защитник. В един момент би могъл да бъде добрият, усмихнат и шеговит Джейк, а в другия- свиреп и кръвожаден Алфа, който брани тази, която обича.

   Сега искам да обърна внимание на един герой на който смятам, че не е обърнато достатъчно внимание в книгата. А именно Бенджамин от семейството на Амун от Египет. Сещате се-момчето, което владееше земните елементи. Независимо от дарбата му, той имаше и много силен и интересен характер. Той е бил създаден от Амун и един вид трябваше да му се подчинява поради тази причина. Затова много ми хареса как отстоя позицията си, когато той му нареди да оставят семейство Кълън и да не се замесват в проблемите им. Амун не искаше да влиза в битката с Волтури, но Бенджамин му се опълчи и му каза, че ще се бие заради себе си и за правото да бъде свободен от властта на древния клан вампири.

"It appears I have to win the right to be free."

   Вярно е, че мнението на хората за тази поредица е противоречиво. Вярно е, че в голяма част от книгите Бела се оплаква как не можела без Едуард и как наранявала Джейкъб. Да тези неща ги има. Има сладникави моменти, които в реалния живот не се случват точно така, но пък това е книга. Може би целта на авторката е била такава-да ни откъсне от "реалното" ежедневие и да ни потопи в нереалното, поне за срок от 4 книги. Приятно четене и дано тези нови ревюта ви харесат. 

Автор : mockingjay

Да се бориш срещу затъмнение

"Затъмнение" е книга 3 от поредицата "Здрач" на Стефани Майер. Историята вече е позната, този път обаче ще има повече любовна драма, повече екшън и още повече вампиро-върколашки противоречия и сблъсъци.
   Откакто Бела отново си е върнала Едуард, тя няма намерение да се отделя от него. Любовта между тях се усеща още повече, защото и двамата помнят колко трудно е да са далеч един от друг. Тя е повече от убедена, че иска да стане част от семейство Кълън, но Джейкъб има какво да каже по въпроса. Той не иска Бела да става "студена кръвопийца" и постоянно се опитва да я откаже от идеята. Междувременно в Сиатъл се вихри убиец, или по-точно армия от убийци. Джаспър знае какво точно става там-знае, че това не е обикновена група хора, а новородени вампири. Семейство Кълън предполагат, че Волтури скоро ще се намесят и започват да обмислят как да предотвратят тази среща. В битката обаче няма да са само те. Кой ще се окаже невидимият съюзник? Кой ще победи? Какво обещание би могла да даде Бела, та да разбие сърцето на Джейк? Защо нашият любим върколак не може да се бори срещу затъмнение? Приятно четене. 
Автор на рецензията : mauri

Домът на ловците на сенки

"Град от стъкло" е трета книга от поредицата "Реликвите на смъртните". Първоначално тя е била и последната, но за всеобщо щастие авторката, Касандра Клеър е написала още 3. Този път действието се развива изцяло в Идрис-домът на ловците на сенки.
   Валънтайн планира нападение. Ловци на сенки от цял свят са свикани в столицата Аликанте, за да се проведе събрание. Клеъри също възнамерява да отиде, защото е намерила човек, или по-точно магьосник, който може да помогне на майка й. Джейс не смята за удачно тя да ходи, тъй като смята, че в Идрис е опасно за нея. Той вика Саймън, за да го убеди да й попречи да замине, но тогава биват нападнати и преминават през портала. Клеъри си мисли, че са заминали без нея и прави свой портал. Люк е принуден да тръгне с нея и двамата се озовават в покрайнините на града. Проблемът е обаче, че в Аликанте не се допускат долноземци, а Саймън и Люк се оказват там поради стечение на обстоятелствата. Джейс не знае, че Клеъри е пристигнала, а тя не знае, че най-добрият й приятел е в града на ловците на сенки. Както и няма как да знае, че е хвърлен в затвора, защото е неестествен тип вампир. Междувременно Валънтайн сваля защитите на града и нахлува с цяла армада демони и поставя ултиматум на Клейва. Ловците на сенки и долноземците трябва да се обединят срещу него, но Клейвът е твърде горд, за да позволи това да се случи. Освен това Валънтайн притежава и тайно оръжие. Интригата в тази дебела книга ще ви кара да отгръщате страница след страница. И повярвайте ми като кажа, че няма да усетите кога я затваряте. Приятно четене. 
Автор на рецензията : mauri

Формула за любов

"Множество Катрини" е първият роман на Джон Грийн, издаден през 2006г. Историята разказва за детето-чудо Колин Сингълтън, приятелят ми Хасан и летните им неволи в провинциалното градче Гътшот, Тенеси.
   Колин е дете-чудо. В живота си е имал повече гаджета, отколкото човек има за цял живот. Всяка от тях е оставила следа върху него, но последната му разбива сърцето. Странното е, че всички, до една, са се казвали Катрин. След като Колин отново остава сам, приятелят му Хасан му предлага да заминат за лятото. Така двамата се озовават в малкото градче Гътшот, Тенеси. Още първият ден се запознават с Линдзи Лий Уелс и майка й-Холис. Жената им предлага работа за лятото и двете момчета остават в града. Колин е обсебен от желанието си да остави следа, да бъде запомнен с нещо значимо. Започва да разработва универсална формула, която да предсказва точно колко ще продължи всяка една връзка. Междувременно обаче на Колин му се случват доста интересни и неповторими неща. Приятно четене.
Автор на рецензията : mauri

Завръщането на Валънтайн

"Град от пепел" е втора книга от тийн поредицата "Реликвите на смъртните" на Касандра Клеър. Носят се слухове, че поредицата ще се превърне в сериал. Но докато това стане, аз предлагам да се насладим на книгите.
   След първата битка, тази в Ренуик, където Клери се би рамо до рамо с Джейс, се случва немислимото. Той е обявен за предател и пратен в града на тишината за една нощ, преди да бъде изправен пред съвета на Клейва. По-възрастните ловци на сенки смятат, че първоначално той е останал в Института, за да шпионира за Валънтайн. Джейс отново не печели доверие дори и след като напуска катедралата и претърпява няколко битки. Изабел, Алек, Клеъри и Магнус го спасяват от затвора. Това обаче става след като Валънтайн прониква там и избива мълчаливите братя, за да се добере до втората реликва на смъртните- меча Мелартак. Сега ловците на сенки, върколакът Люк, магьосникът Магнус, Клеъри и Саймън ще трябва да обединят сили, за да спрат Валънтайн. Клеъри и Джейс все още не могат да приемат, че са брат и сестра и се опитват да се борят с чувствата си. Саймън вече никога няма да бъде същият. Поредна битка, много противоречиви избори и 404 страници спиращо дъха действие. Приятно четене.  
Автор на рецензията : mauri