Явлението Юпитер-Плутон (ревю на "Всички наши места на Дженифър Нивън)

   Хммм. Тази книга наистина е заразителна. След като я затворих буквално изгубих и малкото си умения да боравя с думи- както главната героиня Вайълет. Да, такъв ефект имаше тази...не знам как да я нарека книга. Забавна, оптимистична, тъжна, депресираща, капан? Не, тя беше плаващи пясъци. И така, главните ни герои бяха Вайълет Мърки (все още смятам, че името е тъпо, но заради Финч го обикнах) и Теодор Финч. Момиче изгубило сестра си и момче, което иска да живее. Да, знам какво пише на корицата, но според мен то не беше вярно. Познанството им започна от високо и се извиси още по-нависоко. Те трябваше да обикалят щата и да описват неговите забележителности за проект по география. Това обаче беше кодово название за много вълнуващи моменти, разговори за живота, среднощни разходки, чатене по необичайно време и постепенното им влюбване. На корицата виждате залепващи се листчета- на тях те записваха мисли или просто думи. Това се превърна в тяхното "нещо"- с различни фрагменти от живота да създадат нещо позитивно и уникално. Вайълет и сестра й, Елинор, са имали сайт и Вайълет е владеела думите до съвършенство. Но след инцидента беше загубила тази си способност. От тези думи и фрази Финч пък съчиняваше песни и свиреше. Идеята тръгна и се развиваше около това- Шантавият Финч да поправи Ултравайълет Неподръжаемамърки.

    Почти година след смъртта на сестра й, Вайълет все още не беше преодоляла загубата й. Както казах, тя е умеела да пише, мислела е да учи творческо писане в Ню Йорк, но след Елинор това е изчезнало. Словото й се е изгубило- дори отстрани това звучи ужасно, като читатели знаем каква магия се крие в ума на авторите. Също в следствие на катастрофата Вайълет не се беше качвала в автомобил от тогава. Един ден се качи на училищната кула, за да се опита да се почувства жива отново, да изпита нещо. И среща Финч. Лудия Финч, Шантавия Финч. Финч, който й помогна да слезе. Вайълет беше объркана, тъжна и искаше да чувства болката, защото се страхуваше да не забрави сестра си, но не искаше да скочи. Хората, които ги видяха, там заедно, разпространиха историята, че Вайълет е спасила живота на Теодор. Никой от двамата не каза нищо, за да не ги попитат какво наистина е станало там горе. След няколко дни, когато разпределяха двойките за въпросния проект, Финч вдигна ръка и поиска Вайълет да му е партньор. Тя не разбра защо, но тогава не й и пукаше. През първите няколко дена тя беше леко дръпната, но за сметка на това пък Финч беше слънчице- саркастичен, амбициран и уверен. След известно време тя се отпусна в неговата компания и започна да открива нови и нови страни от него и той все повече печелеше доверието й. Вайълет започна отново да се чувства жива, да търси емоции, и да иска повече. С него. Цитат на Вирджиния Улф описваше ситуацията много точно : "Блед, с тъмна коса, този, който идва е меланхоличен, романтичен. Аз съм хитра и променлива, и капризна; защото той е меланхоличен, той е романтичен. Той е тук, стои до мен." Когато отидоха до първия обект, по думи на Вайълет, Финч й подарява най-хубавият й ден от месеци. Тя намира своя герой в негово лице и с помощта му се освобождава от оковите на мъката.

"Днес е твоят ден, отивам на великите места. Нагоре и напред! Ще намериш прекрасни места, където платната се веят. И срещу плющящи вятъра флагове отново ще литнеш високо в небето, готов за всичко в този живот."

Някакси Финч успя да й върне едно от най-важните за нея неща- умението да пише. За Вайълет да се влюби във Финч дойде неочаквано, но беше промяната, която я накара на полети. И когато това стана, тя му подари "идеалният ден".

"Вече няма зима. Финч, ти ми донесе пролетта."

   Финч, който не се качи на кулата, за да скочи. Теодор Финч- момчето, което обичаше да си играе със смъртта, но не искаше тя да го сполети. Той изпадаше в депресии и състояния, които наричаше Сън или Заспиване. В денят в който срещна Вайълет, се опитваше да избяга точно от такова състояние. Финч беше човек на момента, на емоциите и на действието. Търсеше тръпката във всичко. И тогава я срещна- всичките цветове в едно в пълния им блясък. Тъй като знаеше какво е да се чувстваш празен, той, дори и несъзнателно превърна всеки свой ден в стремеж да я спаси. Финч искаше да изживее "идеален ден"- ден в който не се случва нищо лошо, тъжно или незначително. И най-важното - вярваше, че ще му се случи.
"Вайълет ми връща усмивката"- всичко за Финч започна от този момент. Влюбването му във Вайълет беше неизбежно. Почти през целия си гимназиален живот е бил обект на подигравки и търсеше спасение.Търсеше силни емоции, но му беше трудно да ги намери, защото сетивата му бяха притъпени- също като тези на Вайълет. Но както той я спаси, така го спаси и тя. Финч намери отдавна изгубени емоции в себе си. Единствено с нея. Когато отде на мястото, където беше загинала Елинор, той си обеща, че ще остане буден. По изборите му си личеше, че не иска много от живота, освен да издигне едно тъжно момиче на пиедестал и да бъде момчето, което то ще обича. Искаше да й даде добри моменти, да прогони лошото, за да може около тях да има само хубави неща. Тя, естествено, не знаеше това, но болката на Финч намаляваше, когато беше около Вайълет. Той описваше чувствата си към нея с явлението Юпитер-Плутон (момент на безтегловност). Финч беше вдъхновение в отчаяние, светлина в мрака и радост в тъгата (не се смейте, дойде ми музата и звуча малко странно). Веднъж каза на Вайълет, че не е герой, но това не е вярно. Героят е човек, който спасява хората, който вдъхва надежда- Финч правеше всичко това за нея. Предизвикваше я, понякога повече от необходимото, но точно това я измъкна от мрачното място на което живееше след смъртта на Елинор.

Всичко във "Всички наши места" беше противоположност. Беше страхотна, но и ужасна. Обичам я, но и я мразя. Може би един ден, когато я чета отново няма да мразя Финч, както го мразя сега. Приятно четене.  Ето няколко снимки на местата, които двамата посещават и на моята представа как изглеждат Вайълет и Финч. 

Автор : mockingjay

Краят на една легенда (ревю на "Героят" на Мари Лу)

   И така, дойде време за тъжни новини. Днес ще пиша за последната книга от трилогията "Легендата" на Мари Лу. Какво ще правя сега с живота си? Отправям тиха молба към авторката : "Моля те, от дъното на читателската си душа, напиши какво се случва след края." Това ревю може да е кратко, може и да е дълго. Започвам да пиша, пък ще видим какво ще излезе. 

   Ще започна с корицата. От всички 3 досега тази ми хареса най-много. Тази роза всъщност беше оригамито, което Идън направи. И това ме подсеща за едно мое предположение, което ще ви споделя по-нататък в ревюто. Обикновено обръщам голямо внимание на кориците- те са лицата на книгите. Има такива, които не ми допадат, има такива които ми допадат. Но в корицата на "Героят" се влюбих без никакъв проблем. Благодаря на издателска къща "Хермес" за това, че преиздаде "Легендата", защото корицата й беше просто ужасна. И така, след края на "Феноменът", когато Дей общо взето рекна на Джун, че не е човекът за нея тя прие предложението на Андън и стана кандидат-принцепс. 9 месеца по-късно тя, Андън и кабинетът му се опитваха с всички сили да сключат мирен договор с колониите. Те заплашваха, че ще обявят война на Републиката ако не им предоставят лекарство против заразата, което те дефакто не притежаваха. А за да създадат лекарство им трябваше време и Идън. Както предполагате Дей нямаше да го позволи.

   Дей го смятаха за мъртъв и той се премести в Сан Франциско с брат си. Минаха месеци без вест от столицата, или поне не такива които да го интересуват. Една вечер обаче, докато мърсуваше в една гадна уличка, получи покана лично от Джун да отиде в Денвър. Той е изненадан и развълнуван. Но същевременно се страхува какво може да поиска Джун, или Андън. Опасенията му не само се потвърждават, но и надхвърлят страховете му. Тя искаше помощ по единствения начин с който той не можеше да се съгласи. Тя, Андън и Републиката искаха Идън, за да спрат колониите. Дей обаче отказа. В замяна предложи своята помощ. Той все още имаше пълната подкрепа на хората от Републиката и трябваше само да щракне с пръсти, за да го последват. В "Героят" всичко от гледната точка на Дей беше много трудно за четене. Защото той умираше. Постоянно го поваляха мъчителни главоболия и изпитваше нечовешка болка. Беше си Дей, но затворен в тялото на старец. Нямаше го онзи активен, можещ всичко паркур от "Легендата". Там той имаше контрол над тялото си и вършеше с него чудеса. В "Героят" на моменти не можеше дори да ходи. Когато му просветнеше тръгваше да върши работи от рода "старият Дей". Тогава направо ми причерняваше и сърцето ми буквално спираше, защото шансът да тупне и пукне ей така на място беше доста висок. Един от най-ужасните моменти беше когато след нощта с Джун се върна в старата си къща и се срина. Всички тези битки, чувства и здравословното му състояние го повалиха. Дей стоеше в тъмното, сам, и си спомняше за семейството си. Това беше единственият му миг на слабост. Общо взето никой нямаше време за себе си, никой нямаше време за такива моменти. Войната беше в разгара си и всички погледи бяха съсредоточени в него. Той беше част от републиканската армия, но получаваше предложения и заплахи и от противниците. Като капак на всичко Идън се беше съгласил по собствена воля да помогне на Републиката. Да се съгласи с това негово решение струваше на Дей всичко добро, което му беше останало. Той беше герой, но не конкретно този за който се отнася заглавието.

 “You drive me insane June. You're the scariest, most clever, bravest person I know, and sometimes I can't catch my breath because I'm trying so hard to keep up. There will never be another like you. You realize that, don't you? Billions of people will come and go in this world, but there will never be another like you.” 

 “When had Eden grown up? I feel like I blinked and missed it.”

   Джун се мразеше повече от всичко, когато й се наложи да помоли Дей за помощ. Тя не беше говорила с него от месеци, а сега трябваше да изтърпи да види болката и разочарованието в погледа му, когато Андън му каза, че за да спрат войната ще им е нужен Идън. Отново. Естествено, тя разбра защо Дей отказа и не можеше да го вини. Брат му- жертва на Републиката, сега се оказваше последната надежда за спасение. Ирония. След като Дей отказа, тя и Андън заминаха за Антарктида, за да молят за военна подкрепа. Те в замяна искаха най-голямата територия от Америка. На Джун й беше дотегнало от всичките събирания, интриги и лицемерие. Жадуваше да се върне по улиците като обикновен войник. Но не искаше да остави Андън сам да води тези тихи битки. Докато бяха далеч от войната тя имаше време да помисли. И накратко това, което измисли беше, че (Алелуя!) Дей не й е безразличен и, че иска да е до него. Фактът, че той умираше я разяждаше отвътре. Момчето, което познаваше, чезнеше пред очите й. Дей, когото беше срещнала в Езерния все още беше там, но скрит зад маска от болка. Виждайки го да скърби в старата му къща разби душата й на парченца. Тя се чувстваше отговорна за страданията му, въпреки че не беше човекът отнел живота на близките му. Дей в "Героят" беше просто сянка на момчето, която Джун искаше да вижда. Жертвата, която тя направи за негово добро обаче беше неописуема.     

“Then Day reaches out and touches my hand with his. He encloses it in a handshake. And just like that, I am linked with him again, I feel the pulse of our bond and his- tory and love through our hands, like a wave of magic, the return of a long-lost friend. Of something meant to be. The feeling brings tears to my eyes. Perhaps we can take a step forward together.

 “It hurts every day, the absence of someone who was once there.”

 “Not long ago, the city patrols would have arrested him on sight. Now, he’s leaving the Republic as their champion, to be celebrated and remembered for a lifetime.”

   Моето предположение за което споменах е следното : Героят в "Героят" е Идън. Някои блогъри, влогъри и фенове на поредицата смятат, че тази титла се пада на Андън. Но аз смятам, че братът на Дей я заслужава повече. Защо иначе неговото оригами ще е на корицата? Въпреки всичко, което Републиката му беше причинила, той пренебрегна себе си и се подложи на експериментите отново. С няколко изключения хората се бояха от Дей. Но не и Идън. В рамките на 1 страница той се преобрази от дете в мъж. Опълчи се на Дей и му каза да не бъде егоист. Стана моят герой, защото ако не беше той заразата щеше да се разпространи и всичко да се оплеска още повече.

 “Hey—with your metal leg and half a brain, and my four leftover senses, we almost make a whole person.”

   Като обобщение на книгата и поредицата ще кажа : "Героят" беше страхотна книга и ми стана любимата от поредицата. Тя ме подложи на супер мъки, стрес и емоции- чувства, които всеки страстен читател е изпитвал поне веднъж. За Бога- състоянието на Дей, и краят на книгата. Брутализъм в най-чиста форма. Подкрепям мнението на влогърка от YouTube, че ние, феновете, искаме поне един край на поредица съдържащ женитба, деца, къщичка с бяла оградка и т.н. Но не. Авторите крадата нашите сърца и ги мачкат, докато не станат на пихтия. Оставени да се давим в сълзи и гняв. Или в моят случай-  5-минутна истерия, включваща подскачане и ругатни по адрес на последните 4 страници. "Защо? Как може? А след това какво?"- питах се. 

   Ако искате екшън, развиващ се в антиутопично бъдеще, страхотни герои и разбито сърце накрая- то тогава тази трилогия е точно за вас. От мен приятно четене (ха-ха) и се надявам  в края да успеете да овладеете емоциите си. 

Автор : mockingjay

Избор със жертви (ревю на "Феноменът" на Мари Лу)

   Трилогията "Легендата" заля световните книжни пазари през 2011г. и честно казано ме прескочи. Научих за нея от колежката saycool, когато тя спечели "Легендата" от форум Муза. Каза ми : "Раличке, тази книга е жестока". Общо взето това ми беше достатъчно, за да я добавя към списъка си за четене. Минаха месеци, дойде рожденият ми ден, а аз все още не я бях прочела. Saycool ми подари първите 2 книги от поредицата "Легендата" и "Феноменът". Тъй като тя вече е писала за "Легендата" аз ще продължа с "Феноменът". В нея Дей и Джун се присъединяват към патриотите. Това става след смъртта на Електор Примо. Водачът на патриотите- Рейзър обещава на двамата безопасно бъдеще в замяна на едно нещо- убийството на новият Електор, Андън. Той всъщност е син на старият Електор. Всички смятат, че той ще продължи да прилага чудовищните методи за контрол, присъщи на баща му. Андън има една една слабост- Джун. Затова "много умните" хора на патриотите я внедриха в неговото обкръжение, за да спечели неговото доверие и когато настъпи точният момент, да го убият. Дей е извън този план, защото все още е най-издирваният престъпник на републиката. 
   
   След Дей, вторият ми най-любим герой във "Феноменът" беше Джун. Точно беше започнала да изпитва "нещо" към него и ги разделиха. Разбира се тя бе обучавана за войник, не за гадже и прие заповедите на патриотите. Когато обаче опозна Андън, тя започна да осъзнава, че той всъщност е пълна противоположност на баща си. Човекът смяташе действията на старият Електор за ненужно жестоки и много различни от каквито трябва да са делата на един водач. Затова той отмени изпитанията, а когато научи че братът на Дей е опитно зайче  задейства правомощията си, за да го освободи. Не знам дали защото дълбоко в себе си беше вярна на Републиката или защото не се доверяваше изцяло на патриотите (може би по малко и от двете), но Джун реши да се довери на Андън. Тя искаше да предупреди единствено и само Дей за своите решения. С едно единствено действие тя му предаде своето съобщение. Дей разбра и заедно осуетиха плановете на патриотите. Това, което най-много ми хареса в Джун бе, че не приемаше чужди заповеди просто така. Да, тя се подчини на Рейзър, но само защото не познаваше Андън. Тя не беше безмозъчна и нерешителна- точно обратното. Единственото, което й трябваше бе Дей да е на нейна страна. Да не се лъжем, той винаги си е бил там, дори без тя да го моли. Когато имаш Дей до себе си, това означава че получаваш и подкрепата на хората от Републиката, защото той не беше само престъпник. Той беше герой в очите на народа. 

 “They’re making me so weak that I’m on the verge of collapsing to the floor. I’ve kissed a few boys in the past . . . but Day makes me feel like I’ve never been kissed before. Like the world has melted away into something unimportant.” 

“Day, the boy from the streets with nothing except the clothes on his back and the earnestness in his eyes, owns my heart. He is beauty, inside and out. He is the silver lining in a world of darkness. He is my light.”

   Даниел Уинг. Дей-престъпникът. Дей-братът. Дей-героят. Дей-безстрашният. Дей-сърцатият. Дей-напереният. Дей имаше много лица във "Феноменът" и всички те бяха част от неговата същност. Той можеше да бъде всеки или никой. Предател и герой. Също както Джун, той беше просто едно объркано момче, което искаше брат му да е в безопасност. Във "Феноменът" безспорният ми фаворит беше той. Толкова много политика, толкова много неизвестни. Патриотите от една страна, Републиката и Джун от друга, брат му Идън на трета. Всеки излагаше своето предложение и го искаше на своя страна. Защото Дей имаше подкрепата на цял народ. Ако беше сам (без Идън) вероятно щеше да избяга и да се покрие, така че никой да не го открие. Но във всичко беше намесен и брат му. Това го накара да избере страна и да стане водачът и лицето на армия. Той започна война, която не беше негова. Война, която е чакала да избухне с години, но е нямало повод. Сега той се оказва в епицентъра на всичко. Дей беше обикновено момче и след като Тес се отдръпна от него, Джун стана константа в живота му. След като и тя замина за Денвър той остана съвсем сам. Когато Джун му даде сигнал да преустанови действията срещу Андън на него му беше много трудно. Все пак не нейният брат понастоящем беше отвлечен и откаран незнайно къде. Семейството на Дей бе станало жертва на стария Електор, а сега тя искаше от него да подкрепи сина му. Това хич не е много за обмисляне. Но тъй като Дей виждаше, че патриотите дори не искат да дадат шанс на Андън да се докаже, той реши че може би Джун има право. Че ако подкрепи младия Електор, то тогава той може би ще успее да промени нещата към по-добро.

 “I want to run. To do what I always do, have always done, for the last five years of my life. Escape, flee into the shadows. But this time, I stand my ground. I'm tired of running.”

   Андън беше млад, амбициозен, интелигентен, обаятелен и изключително способен политик, решен да промени съдбата на Републиката. Той всячески се опитваше да докаже с действията си, че няма нищо общо с баща си. Горкият човек се срамуваше от факта, че всъщност е обичал покойният Електор и единственият човек на който сподели тази информация беше Джун. Още от първата им среща (преди смъртта на баща му) Андън я харесва. Когато тя стана част от екипа му, сенаторите и съветниците му реагираха остро, но той не позволи и дума да се каже против нея. Доверието му към Джун беше безкрайно, въпреки познанството й с Дей. Именно заради тази своя вяра той се остави в ръцете й и тя оправда доверието му, спасявайки го от сигурна смърт с помощта на Дей. Смея да твърдя, че АКО Дей не фигурираше в историята, Андън и Джун щяха да са страхотни заедно. Между тях съществуваше невидима и много специална връзка. Той виждаше страни от нея, които други не успяваха. Всички гледаха на нея като на брилянтен войник и момичето, чийто брат бе убит. Но Андън виждаше младо момиче, което се опитва да разбере чувствата си; позицията, която да заеме в една задаваща се война и войник, който иска да служи на страната си. На всичкото отгоре тя трябваше да обмисли и предложението му тя да стане кандидат-принцепс. В тази книга (слава на Бога) не се получи любовен триъгълник, защото Андън знаеше какво чувства Джун, дори когато тя не го осъзнаваше. Той беше изключително възпитан и свестен и никога, нито веднъж не я притисна да направи нещо, което не желае. Основната причина Андън да се довери на Дей беше Джун. В началото си мислех, че няма да го харесам, но новият Електор си заслужи мястото на 3-ят ми любим герой в книгата. 

   Тес бе един изключително позитивен герой. От началото до края (с изключение на един момент за който дори не искам да мисля). Тя вече не беше малкото момиче от улиците на Езерния. Тя избра да бъде лекар. Какво е присъщо за един лекар? Грижовност, състрадателност, интелигентност. Тя познаваше Дей може би по-добре от него самият. За дългите години прекарани с него тя му беше приятел и съветник. След появата на Джун това се промени. Тя виждаше и разбираше начина по който Дей я гледа, просто не искаше да го признае. Но осъзна, че в очите на Дей тя завинаги ще си остане само приятелка. Тес не можа да понесе чувствата си в негово присъствие и се отдалечи от него. 

   Томас ми беше много интересен (може би дори най-интересният) герой, въпреки че го ненавиждах. Доста често се питах какво ли би било ако Метиъс и семейството на Дей бяха живи. Но както и да е- странно ми беше, защото на Томас очевидно му пукаше за Джун, искаше тя да е в безопасност, изпитваше вина за действията си и т.н. , но Републиката винаги стоеше над всичко. Възхищавах се и същевременно се питах как е възможно да обърне гръб на своите желания и да предаде Джун по подобен начин, защото ПЪРВО е Републикански войник. Това беше буквално някакъв робот. Това, което беше причинил на Джун го беше причинил и на себе си. Това беше някакво невероятно геройство и в същия момент- ужасно безхарактерно. 

   За Киеде мога да напиша само едно : По-велика от всички!

   "Феноменът" беше уникална книга и я препоръчвам на феновете на "Игрите на глада" и "Дивергенти". Ако сте съгласни с мнението, че Дей трябва да е с къса коса, то ще ви покажа как си го представям аз. По-долу ще приложа снимка на представите ми за него, Джун и Андън. Приятно четене. 

Автор : mockingjay

Знанието е сила (ревю "Пазителят, Лоис Лаури)

   Здравейте. В днешното ревю ще разгледам книгата, чиято екранизация се появи по световните екрани през 2014. Това е "Пазителят" на Лоис Лаури (от анг. "The giver"). 
   Историята се върти около 12-годишният Джонас- момче, живеещо в затворено утопично общество. В това общество не съществува глас и бедност, всеки си върши работата и цари спокойствие. 

 “The life where nothing was ever unexpected. Or inconvenient. Or unusual. The life without colour, pain or past.”

Да, звучи добре, но всичко беше еднообразно и следваше определен модел. По-висшите- ръководителите на обществото или с други думи Старейшините наблюдаваха отблизо всяко дете и когато то навършеше 12 години му даваха професия. Тази професия беше доживотна и нямаше право на смяна. Но това нямаше значение, защото Старейшините разпределяха назначенията според интересите и наклонностите на самите деца. Така че почти всички ставаха такива, каквито искат. В деня на церемонията приятелите на Джонас получиха мечтаните професии, а той получи най-важната и най-уважаваната в йерархията на обществото- Пазител на знанието. 

   Джонас беше изключително дисциплиниран и образцов гражданин. Спазваше правилата на обществото си без да се съмнява в нищо и без да задава въпроси за каквото и да било. След деня на назначението това започна да се променя. А и нямаше как да е иначе. Професията му на бъдещ Пазител го изискваше. Същността на това да бъдеш Пазител се състоеше в това той да приема и да съхранява важни спомени. Спомени, които никой друг не познава. По този начин един човек носи тежестта на знанието на своите плещи и другите хора не са обременени. Пазителят служеше за съветник на старейшините, въпреки че това се налагаше изключително рядко. Тъй като действието се развиваше в бъдещето, знанията на стария Пазител бяха факти от нашият ежедневен живот (от 2015 примерно). Хората в това общество нямаха знания за цветове, мирис, болка и щастие. Разбира се имаха някакви подобни емоции, но те по-скоро бяха нещо от сорта на "Джонас, радвам се че си такъв примерен гражданин и спазваш правилата". Един вид бяха притъпени емоции, а не истински каквито трябва да бъдат. Бяха бледа сянка на истински чувства. За мен най-интересното в книгата бяха моментите в които Пазителят предаваше спомените си на Джонас. Защото как се обяснява какво е щастие, мъка, цвят, смърт или просто усещането когато се спускаш с шейна на човек, който не познава нито едно от тези неща? Джонас и Пазителят бяха хора, които носеха огромна тежест на плещите си и в този смисъл Джонас доказа, че е много издръжлив психически. Понякога спомените, които Пазителят му предаваше бяха непоносимо болезнени, но той не се огъна. Колкото повече научаваше момчето, толкова повече започваше да прозира какво всъщност е неговото общество- ограничаващо, лицемерно и дори жестоко. В един момент дори стана изолиран, защото нямаше право да споделя подробности от обучението си с абсолютно никого.

 “The worst part of holding the memories is not the pain. It's the loneliness of it. Memories need to be shared.”

 Той обаче все пак намери пролука в правилото и започна да говори на невръстното си братче Гейб. Тъй като детето беше твърде малко да разбира, Джонас му предаваше спомени за един по-хубав свят. Свят в който има глад, смърт и жестокост. Но също така свят пълен с невероятно силни чувства и емоции, различни по характер хора, красиви места и неповторими преживявания.

 “Things could change, Gabe," Jonas went on. "Things could be different. I don't know how, but there must be some way for things to be different. There could be colors. And grandparents," he added, staring through the dimness toward the ceiling of his sleepingroom. "And everybody would have the memories."

 Когато Джонас натрупа достатъчно опит, за да осъзнае че живот в подобно общество е робство, той реши да се опълчи. Действията му бяха рисковани и опасни, но той все пак ги пое. Той взе със себе си едно единствено нещо. Няма да ви кажа какво, но ще ви кажа, че е много важно. 
   Не искам да ви повлиявам по никакъв начин, това е лично мое мнение, но смятам че Луис Лаури бе написал една твърде малка възраст за Джонас. Едно 12-годишно дете трудно би издържало на напрежението и би взело адекватно решение, касаещо не само него и близките му. Може би в изграденото от Лаури бъдеще възрастта е нормална, взимайки предвид обучението, но това беше много проблемен елемент за мен. 
   "Пазителят" е предназначена за възрастова група 11-18 години, но най-хубавото е, че може да я прочете всеки. Тя не е само за деца или само за възрастни. Дори според моето скромно мнение ако я прочетете някъде след 17-тата си година има шанс да я разберете по-добре и да вникнете в нея. Защото в самия сюжет са заложени въпроси от рода на : 
* Получаваш знание, което друг не притежава. Ще го споделиш ли?
*А ако това знание може да обърка и разруши живота на хората?
*Можеш ли да направиш избор между лесното и правилното?
   Моята оценка на книгата е 4/5 звезди, защото книгата остави много въпроси без отговори и се надявам да намеря такива в другите книги от поредицата. Приятно четене. 

Автор : mockingjay

Спомни си, за да забравиш (ревю "Екстаз" на Лорън Кейт)

   Здравейте, лятото за съжаление се изниза много бързо и с колежката saycool се завръщаме на работа. Имам да пиша горе-долу 20 ревюта и ще започна с това на "Екстаз" на Лорън Кейт. Също така проектът ми за тази година е да преведа последната книга от поредицата "Шшт"-"Финал" на Бека Фицпатрик (преводът може да откриете съвсем скоро във форум Муза). 

   "Екстаз" на Лорън Кейт завършва четирилогията "Паднали ангели". От една страна се радвам, че разбрах всичко около историята на Даниел и Лус, но от друга не исках да свършва. Това е то да си fangirl, няма угодия. Намерих книгата за интересна, но за съжаление това се дължеше на факта че разкри детайлите около това прословуто проклятие. Иначе отново имаше твърде много описания и ненужни детайли, които се съмнявам че вълнуват някого чак толкова. Колежката saycool ми беше загатнала съвсем малко за края, но го направи така че да ми е интересно. Ето защо буквално ми падна ченето, когато го прочетох. Бях меко казано стъписана. Имах някои свои подозрения и догадки, но те станаха на пух и прах. Това което всъщност се случи беше супер неочаквано и далеч по-странно, отколкото може да сте си представяли. 

   Лус ми хареса най-много в тази книга, защото се държеше като боец и не изпадаше в безцелни драми, както правеше в предните 3 книги. То и нямаше как да е иначе- нямаше време за такива работи. Заедно с Даниел си направиха пътешествие, но момент! Хич не беше толкова приятно, колкото звучи. Готиното беше, че не очаквах Лус да бъде такава каквато се оказа. Поне не буквално. Знам, говоря завъртяно, но нали трябва да ви е интересно. 

   Даниел, миличкият се разкъсваше на 100 фронта. То не бяха прокуденици, съдници и какви ли не още същества. Мъчеше се да не издава на Лус много детайли около историята им, но тя и без това взе да се досеща сама. 

   В един момент всички се обединиха около общата цел, заработиха като екип и всичко вървеше според плановете им. Един определен момент ме натъжи много-загубата на член от екипа. След загубата всички започнаха да преживяват отново онова, което се е случило в началото. Вече ви дадох твърде много подсказки за книгата, така че спирам. Моите лични впечатления за поредицата като цяло са следните : 
   * Лорън Кейт има изключително въображение и идея. Разгърнала ги е по начин по който читателят може да се почувства като герой в книгата. Всичко е описано буквално до най-малкия детайл, което лично на мен ми дотежа, защото не ме интересува как "светлината на утринното слънце озаряваше лавицата", примерно. Според мен това е ненужно, но това е нейният стил. Не е критика, просто впечатление. 
   * Героите ми бяха най-интересни за опознаване, защото във всяка следваща книга научавах по нещо ново за тях; за това как са станали тези, които са сега и за това как са живели преди. Да, признавам, на моменти ме изнервяха, но няма как. Все пак взимаха важни решения, които засягаха оцеляването на света, а не какво кисело мляко да си купят. 
   * Краят на "Екстаз" и съответно на поредицата за мен беше незадоволителен (ще се опитам да обясня причината без спойлери). Лус и Даниел преминаха през всевъзможни гадости и накрая какво...ами почти нищо. Оставиха ги буквално като "паднали от небето"- да се чудят какво е станало и какво да правят. Те намериха път един към друг, естествено, но не е там въпросът. Беше изключително гадно, но можеше и да е много по-лошо. Приятелите им им се кискаха там от облачето, но те знаеха всичко, нали. Какви гадинки (с най-голяма любов към тях). 
   Като заключение ще кажа, че поредицата не беше шедьовър или единствена по рода си, но ОПРЕДЕЛЕНО е четиво, което ще ви препоръчам. Може би след като я прочетете ще си кажете като мен, че светът може би не е толкова лошо място after all. Приятно четене. 

  “I want you to know that I would do it all again. I will choose you every time.” 

“You must remember how to dream what you already know.” 

“All that is good in Heaven and on Earth is made of love. Maybe that wasn’t your plan when you created the universe—maybe love was just one aspect of a complicated and brutal world. But love was the best thing you made, and it has become the only thing worth saving. This war is not just. This war is not good. Love is the only thing worth fighting for."

Автор : mockingjay