Рисунки и стърготини (Ревю на "Морето на спокойствието" на катя Милей)

   "Морето на спокойствието" е наистина книга съставена от спокойствие, даже меланхолия. Каквото и да ставаше в нея, никой не изпадаше в истерия. Нямаше нищо подобно. Тази книга ме увлече по начина по който действа упойка. Потапяш се плавно в нея, и преди да се усетиш я затваряш. Тя не е външен, а вътрешен писък. Едновременно не чувстваш нищо, но все пак чувстваш нещо. Знам, много е странно. Досега не бях чела подобна и затова не знам как да я опиша най-точно. Просто я прочетете заради начина на писане, заради поглъщащата история, заради страхотните герои и суровите емоции. Заради приятелството, вторите шансове, закачките, красотата и тъгата. Като цяло... просто я прочетете. 

   Настя Кашников е мистерия. Тя е никой. Може да я имаш в живота си с години и пак да не осъзнаеш, че тя е там. Пак няма да знаеш коя е тя. Тайната, скрита дълбоко в нея, е толкова противна, отблъскваща, нелогична и несправедлива, че дори тя самата не я разбира. Тя е ядосана- на себе си, на семейството си, на едно момче. Ядосана е защото тайната й е отнела някои неща от нея. Освен тези неща й е отнела смисъла за живот. Не знам дали ще ми повярвате, когато ви кажа че дори и след като прочетох книгата не разбрах Настя напълно. Начинът по който тя се справяше със своите демони беше често срещан- тичане. Тя бягаше до пълно изтощение. Бягаше от кошмарите, които не можеше да изрече. 1 гараж, 1 семейство, 2 момчета- това беше нейното спасение. Настя крещеше по мълчалив начин, и понякога тези 2 момчета научаваха повече за нея от едно нейно изражение, отколкото от цяло изречение. Но на начинът по който Настя пазеше тайни би завидял/а дори -А от "Малки сладки лъжкини"

   Джош Бенет се бе научил да посреща смъртта като стар приятел. Той не беше ядосан като Настя. Не, той беше примирен със своята съдба. Беше изградил своя живот около смъртта, но беше създал малко кътче на спокойствие точно в нейния център. Имаше своите проекти и инструменти, и това му беше достатъчно. Създаваше от нищо-нещо. След появата на Настя в ежедневието му, силовото му поле започна неусетно да се разтваря. Той беше този, който без да усети, потъна в море от спокойствие. Беше толкова свикнал хората около него да влизат и излизат от живота му, че той не усети как Настя стана част от него. Но този път усети нещо, когато тя наруши неписаните правила. 

   Дрю Лейтън беше типичното американско момче- красиво, наперено, уверено и заобиколено от момичета, но криещо се под маска. Дори той се беше примирил със факта, че цял живот ще изглежда като задник. Не му пречеше, защото той знаеше кой е и какво може. Когато Настя влезе в неговия живот, те заформиха доста особена, но здрава връзка помежду си. За тях един поглед, един жест беше достатъчен, за да се разберат. Точно това им беше уникалното- хора, които се разбират без думи. Точно тя му показа истински важните неща в живота му, и макар той да ги виждаше, не правеше нищо по въпроса да ги задържи. Връзката му с Джош беше изградена върху взаимно разбиране, уважение и истинско мъжко приятелство (каквото и да значи това). Всеки разговор между тях беше от типа "кратко, точно и ясно"- без заобикалки, без глупости. Дрю беше нещо като аутсайдер- той наблюдаваше и разбираше. 

   Тази книга няма да ви натовари емоционално, поне не за дълго. Ще я прочетете и животът ви ще продължи без fandom истерии и сълзи. Но пък ще ви остави едно хубаво, щастливо чувство, каквото оставя една наистина хубава книга. 

Автор :  mockingjay

Ето как аз си представям Настя и Джош 

Ние сме прелестни създания (Ревю на "Прелестен хаос" и "Прелестно изкупление" на Ками Гарсия и Маргарет Стоъл)

   Здравейте хора, отдавна не съм писала, но ме налегна голям мързел. И така, приключих с поредицата "Хроники на чародейците" и сега ще обединя ревютата на "Прелестен хаос" и "Прелестно изкупление" в едно. "Прелестен хаос започна" след 17-тата луна на Лена, слд като тя наруши Общия ред и стана светъл мрак. Или мрачна светлина, и двете. 

   След нарушаването на Общия ред Лена имаше много проблеми на главата си, защото започна да научава неща за миналото на родителите си. За призоваването на самородната й майка Сарафина, за смъртта на баща й- Джон. Освен това да нарушиш Общия ред и да станеш свидетел на последвалия хаос на Земята не е лесно. Защото това беше истински Ад- всичко започна да изсъхва, вследствие на нечовешка жега, земята започна да се разцепва, тела излизаха от гробовете си (не бяха зомбита, просто някак си излязоха на повърхността), имаше скакалци и още гадости. Знаейки, че тя е причина за всичко това едва ли е било лесно. Същевременно се опитваше да повярва, че Сарафина има душа и не е абсолютен Мрак. Тя обаче никак не беше готова за това, което й се стовари в края на "Прелестен хаос". Това подложи на изпитание всичко на което вярваше като част от двата свята. След всичко, което беше преживяла със Сарафина, Джон, Лив, Итън, Ридли, Линк, Макон и всички други, сега трябваше да вярва, че хората които се обичат намират път един към друг. Итън се беше впуснал в битка срещу Съветът на пазителите и имаше нужда от помощ повече от всякога. Лена беше единствената, която му вярваше безрезервно. Не оспорваше решенията и методите му и не слушаше никой, защото ставаше дума за Итън. В друга ситуация бих сметнала това за безхарактерно, но не и тук. Тук не беше така. Тя доказа за пореден път, че е човекът на когото той може да разчита винаги и това много ми хареса. Вярата, която Лена показа в края на тази поредица я нареди сред най-любимите ми героини. 

  "When I first met you, that's what I remember. I looked up at the sky and thought, I'm going to love this person because even the sky looks different."

   Когато започна "Прелестен хаос" Итън не знаеше, че тепърва му предстоят най-тежките и опасни приключения в живота му. Защото очевидно това приятелката ти да е самородна чародейка не е достатъчно. Не и за обикновено момче от Гатлин. Той трябваше да се справи с могъщата, безпристрастна Лилум, обладаваща тялото на кьоравата му учителка, която също така беше и гадже на баща му. Притесняваше се за нарушения Общ ред, за Лена и Сарафина, за Ама която се беше забъркала в куп неприятности, за Ейбрахам заплашващ да унищожи хората и чародейците, за Мириан и Съветът на пазителите, НО И ЗА (да, има още) голямата загадка "Кой е този, който е двама?". А сега де, нищо работа за 18-годишно момче. Итън се разкъсваше между всичко, и честно казано това не му се отразяваше никак добре. Започна да забравя дребни подробности от всекидневието си, нещата които обичаше вече му се струваха толкова приятни. Той си мислеше, че това се дължи на разпадащия се свят около него, но причината беше друга и далеч по-страшна. Заради тази причина, а и заради почти всичко останало, той се впусна в нежелан кръстоносен поход срещу демоничния Ангелус от Съвета на пазителите. Така се и озова на място на което никой човек не би стъпил доброволно- той пристъпи в отвъдното, или казано с други думи- умря. Той се жертва, за да възстанови Общия ред и го стори. Успя да види майка си и леля си Пру, но очевидно делата му не бяха довършени. Когато му се отвори възможност да се върне при хората, които обича, той естествено прие възможността. Колкото и против всякакви шансове да беше тя, защото в това се състоеше същността на Итън- да се бори до последен дъх. Странстванията му го запознаха със създание на име Ксавие, което буквално държеше съдбата му в ръцете си. Итън показа търпение и решимост, присъщи на малцина. Лена, Линк, Джон, Ама, Макон, Лив, Мириан и всички, които го обичаха естествено помагаха, но Итън показа истинска сила на духа. И защото беше Итън, се сприятели с Ксавие. Не го прие за демон, а за човек, за другар. Това беше от особена важност  в края. Битките на Итън бяха много и жестоки, с много жертви, но пък всичко, което го чакаше от другата страна го крепеше жив в света на мъртвите. Един негов цитат беше много точен. 

   За всички останали герои- Макон, Джон, Лив, Линк, Мириам, Ама мога само да кажа, че бяха екип от шантави хора, които помагаха от душа и сърце на Лена и Итън. Това изказване ми се струва толкова недостатъчно, но не мога да го изразя с думи. Всеки един от тях допринесе за нещо. Ама пазеше хората си с амулети и заклинания. Линк беше този, който винаги ще е до теб. Той и градинските му ножици бяха страхотни. Макон озаряваше мрака, когато това беше от особено значение. Мириан беше тази която насочваше героите ни в правилната посока. Джон и Лив бяха готови да жертват себе си за Итън и Лена. 

   Героите са това, което изгражда една история. Да, имаше моменти, които бяха еднообразни и скучни. Но накрая аз виждам само една страхотна история, с прекрасни герои и чувство на удовлетворение и щастие, което ми носи краят на "Прелестно изкупление". Искам още от тях. Още много. И за щастие има. С други герои, но все пак. Приятно четене. 

Автор : mockinjay