Винаги ще избирам теб

"Страст" на Лорън Кейт е трета книга от поредицата й "Паднали ангели". Четох няколко отзива за нея в Goodreads и останах с впечатлението, че хората не я харесват и смятат, че не е свързана с останалите 3 книги. За мен това е доста странно, но всеки си има мнение. На мен ми хареса най-много досега, защото още откакто Лус разбра за какво служат вестителите, ми стана адски интересно да разбирам какви са били миналите й животи с Даниел. А цялата книга беше именно това- отделни животи, които Лус посещаваше чрез вестители, за да опознае себе си по-отблизо. 
   
   Лус имаше, и видя, различни свои версии. Беше просто обикновеното момиче Лушка във военна Русия, превзета богаташка в провинциална Англия, актриса в театър "Глобус" по времето на Шекспир, принцеса във Франция и още толкова. Едно обаче беше нещото, обединяващо всички тези превъплъщения. Даниел. Любовта й/им към него винаги бе различна (в зависимост от епохата и обстоятелствата), но все така изпепеляващо силна и мощна. Много хора от Goodreads биха оспорили последното ми изречение, но аз така усетих нещата. Лус от 21 век търсеше потвърждение за любовта на нейния Даниел, искаше да знае дали я обича заради самата нея или заради вековното проклятие. Всеки един от животите, които тя посети съдържаше доказателство за това. Всеки един живот криеше парченце от голям пъзел. Лус ставаше свидетел на всяка своя минала смърт. Лус и Даниел винаги се избираха един друг, в близко и в далечно минало, но целта на пътуването й беше да развали проклятието, тегнещо над главите им като Дамоклев меч. Лус от настоящето направи много важен избор в "Страст". Какъв? Е, ще трябва да я прочетете, за да узнаете. 

   След като Лус прекрачи във вестителя, Даниел беше повече от сигурен, че трябва да я открие преди да е станало късно. Трябваше да я върне в настоящето преди да е променила миналото, а с него и бъдещето. Проблемът обаче беше, че винаги беше една крачка зад нея, не успяваше да я настигне. Сблъскваше се с миналите си превъплъщения, с тези на Кам, Габ, дори и с тези на Ариана. Той, и всички негови минали "аз" имаха общо съкровено желание- да прекъснат вековният цикъл и поне някой Даниел от бъдещето да бъде с Лус. Даниел от 21 век знаеше, че в този живот нещо се е променило, но също както Лус и останалите, не знаеше точно какво. За разлика от превъплъщенията на Лус, тези на Даниел винаги знаеха какво предстои, но въпреки това продължаваха изтезанието си в името на това, което първият Даниел е изрекъл. Беше много интересно за мен да чета различните версии на Даниел, защото както и Лус казва, той е неповторим. Независимо дали беше беден кочияш във Версай, ексцентричен художник в Англия, войник в Китай или пират във водите на Таити, Даниел беше този който ден след ден вършеше невъзможното. Пренебрегваше своята душа, за да даде поне малко покой на тази на Лус. Не беше толкова просто обаче. Всяко негово превъплъщение объркваше сметките на по-висшите от него. А като се замислите, това са си доста векове омраза.

“I'll always choose you." Yes that was the word. "Every single lifetime, I'll choose you. Just as you have always chosen me. Forever.”

“Suicide was a mortal luxury not afforded to angels.”

“All that is good in Heaven and on Earth is born of love. This war is not just. This war is not good. Love is the only thing worth fighting for.” 

В края на книгата малко от мистерията ще се разкрие. Това ревю е малко кратко, защото "Страст" беше само за Даниел и Лус. Веднъж-дваж се появиха Майлс, Шелби и Габ и Ариана. Кам се появи няколко пъти, но нямаше важни намеси. Надявам се ревюто да ви е харесало и приятно четене.
Автор : mockingjay

Вечността е изпитание

   "Терзания" на Лорън Кейт е втора книга от поредицата "Паднали ангели". В България доби популярност преди няколко години. Поредицата се издава от издателство "Intense" и всяка книга струва по 15лв. Първата книга ми хареса страшно много, въпреки всеобщото мнение, че е скучна. Имаше мистерия и не знаех какво точно може да се случи до самия край. Това че Даниел Григори е паднал ангел не беше тайна за никого, все пак заглавието се отнася за него, но всичко друго около него бе забулено в мистерия. Много ми беше интересно да чета как Лус и Пен ровеха на невъзможни места, за да научат нещичко за миналото му. Във "Терзания" обаче нещо се обърка. Тази мистерия и тайнственост около Лус и Даниел не се загуби, но беше изместена от безкрайни караници и лоши решения от страна и на двамата. 
   Спомнете си Лус от първата книга- както беше в "Меч и Кръст"- беше любопитна, забавна (доколкото позволяваше онзи изолиран интернат) и се доверяваше на Даниел за всичко. Във втората книга обаче това се промени. Само защото той я остави на безопасно място и не й даваше информация, за да не я излага на опасност, не беше основание да се съмнява в него. Ама като ви кажа съмнява, значи беше яко съмнение. Начинът по който оспорваше всяко негово решение и постъпка, поне за мен, беше супер тъпо и дразнещо. Действията й и заключенията й на моменти бяга доста нелогични и несвързани. Разбира се не беше като тя да не може да мръдне и на 2 метра от училището. Тя имаше пълна свобода, но как я използваше е друг въпрос. Ще ви кажа отговора- на няколко пъти за малко да я убият. Лъжеше близките си хора, защото не можеше да им каже в какви бъркотии се е забъркала. За това обаче я разбирам- правеше го, за да не ги излага на опасност, но не мисля че това беше начинът. Положителното, и това което ми хареса, при Лус беше че се научи как да вижда през вестителите. Това обаче също й даде още повече поводи за съмнение относно Даниел. Но пък от читателска гледна точка беше интересно да надзърна в миналите й животи. 

“Don't go," she whispered, her eyes closed. It was all happening too fast. She couldn't give Daniel up. Not yet. She didn't think she ever could.” 

“I know nothing. I know no one. I’m lonely. Every time I see you, you’ve put up some new wall, and you never let me in.”

   Ако мислите, че Даниел е бил цвете за мирисане, ще сбъркате. И той имаше своите тъпи моменти, нищо че бяха по-малко от тези на Лус. Той от своя страна грешеше доста по отношение на нея. Не й казваше почти нищо, изолирайки я напълно от случващото се. Да, мислеше си, че по този начин я защитава, но неговото беше малко прекалено и я отблъсна от себе си. Почти не се виждаха, а когато най-накрая се промъкваше да я види като някой бандит, си говореха празни приказки. Казваше й, че всичко ще е наред, а Лус се мусеше, заради своите съмнения относно него. Не й беше казал, че е ходил и с други момичета. Няма значение, че не са били дори малко толкова важни за него, колкото е тя- това си е много за осмисляне. Малко информация оттук-оттам нямаше да я убие. Буквално я третираше като малко дете, което не разбира какво се случва. Сега малко положителни страни. Имаше няколко големи нейни издънки на които той стана пряк свидетел, но не каза и дума. Стисна зъби и продължи да я обича както винаги. Когато (според мен поне) използва някаква разновидност на изтърканата фраза "трябва ни малко време да помислим", той направо рухна. Доколкото беше описан, но беше адски стреснат. Не мисля, че тя трябваше да го подлага на такива неща, но какво да се прави. Хареса ми тази сила, която не знам дали идваше от природата му на все прощаващ ангел, или от самия него. 

“Would he find her?

Without question.

Would he save her?

Always.” 

“I have to go," he said at last, getting to his feet. "I shouldn't even be here, but I cannot keep my self away from you. I worry about you in every waking moment. I love you, Luce. So much it hurts.” 

   Новите персонажи в "Терзания" бяха двама- Шелби и Майлс. Разбира се, имаше и още, но не бяха от такава особена важност. Сега малко за тези двамата. 
   Шелби се появи в книгата като намусената нова съквартирантка на Лус. Отначало беше доста сприхава и остра спрямо Лус, но за това си имаше причина. Впоследствие обаче след като се опознаха, двете момичета се сприятелиха. Шелби беше много приятен за четене герой. Имаше много забавни описания за различните йога пози, които заема и какви нейни цветя Лус непрестанно събаря. 

“This estrogen force field needs to dissipate... Move along. All of you. Now!” 

"Seriously? Would you want to be called a nephil? It sounds like a bag you carry your shame in. No, thanks. Nephilim it is, no matter how many of us you're talking about.” 

   Майлс се много ми напомняше на Кам. Същият подход към Лус, същото мило държание, беше също така внимателен и приятелски настроен. Но тъй като един вид се опарих с Кам в първата книга, и сега имах задръжки към Майлс. За щастие той не оправда съмненията ми. Не че нямаше моменти в които ми идеше да му избия зъбите, но това не беше по негова вина. Отново беше заради мис Лусинда. Тя много яко го подлъга и накрая той стана жертва на връзката й с Даниел. Най-готиното беше, когато накрая на книгата я спаси. Наистина беше забележително, не заради това че я спаси, а начина по който го направи. Очаквам с нетърпение да видя какво ще се случи нататък с него. 
   Като цяло книгата беше на моменти. Понякога беше доста мудна и препълнена с излишни описания, а понякога беше много интересна и увлекателна. В Goodreads й дадох 3 звезди. "Терзания" ми хареса, независимо от спадовете на главните герои. Определено поредицата влиза в списъка ми за купуване. Приятно четене. 
Автор : mockingjay

Дори когато светът пропада

Дойде време да ви представя и последната пета книга от поредицата "Лукс" на Дженифър Арментраут- "Отпор". Това, което ме заплени в тази книга беше най-вече бързоразвиващото се действие. Буквално в рамките на 2-3 книжни страници действието се променяше коренно. В единия момент Кити и Арчър бяха в супермаркета, а след страница- разделени от огромно разстояние. Това е книга за любов, саможертва, смелост, приятелство, борба и естествено цветущи шегички. Твърдо стоя зад думите, които написах в Goodreads- тази книга трябва да влезе в залата на славата. С вече 7 прочетени книги от Дженифър Арметраут се убеждавам, че тя е една от най-талантливите авторки, чиито книги съм имала удоволствието да чета. В това ревю ще разгледам както Деймън и Кити, така и Арчър, Ди и Люк. Те имаха голяма роля в книгата, а и бяха много важни за историята. 

В началото на книгата ситуацията за Кити не беше никак розова. Тя обаче намери сили в себе си и не си позволи да се пречупи. Имаше отговорност към Бет, макар и не пряка. Вследствие на действията си се озова при Деймън. Това, което не ми допадна много бе, че въпреки всичко през което минаха, тя се осъмни в Деймън, когато той се държеше необичайно студено към нея. За Бога момиче, та той ти се закле! Вярно, за съмненията й имаше основания, и то очевидни, но все пак. Щом обаче, алелуя, разбра че всичко е било просто преднамерени действия и, че Деймън си я обичка, всичко си дойде на мястото. Поне за тях. Беше готова на всичко,буквално "изпийте ми душицата" готова на всичко за него. За мен такава всеотдайност е завидна, но и леко плашеща. Това, което ме възхити най-много беше как Кейти помогна на Ди да си спомни коя е и колко мъжки се държа, когато целият й свят се срина напълно. Когато прочетете книгата ще разберете, че сълзите не са израз на слабост, а на непосилна болка. 

“Jesus. It’s like I’m a muggle to your pure-blood or something.” 

“I couldn't help but notice no one was grabbing toilet paper. That would be the first thing I grabbed if I thought it was the end of the world” 

Деймън както и в "Основа" беше звяр. Тук обаче беше хладнокръвен звяр. Направо невероятно, но господин Блек сдържаше емоциите си. Разбира се само заразди Кити- центърът на вселената му. Той наистина трябваше да направи няколко огромни компромиса със себе си, заради всеобщото благо. Беше му много трудно, но за щастие успя. Това не значи, че не четох и не се смях на цял куп цветущи коментари от негова страна. Промяната, която го направи още по-страхотен бе, че пренебрегваше собствените си убеждения, емоции и принципи, което преди не правеше. Неведнъж беше на ръба да пребие Арчър и да убие няколко други индивида, но както и предполагате- да, въздържа се. Направо невероятно, нали?

“I broke every rule of my kind to heal you and keep you with me. I … burned down an entire city to keep you safe. I’ve killed for you. Did you think I’d forget what you mean to me? That anything in this world— in any world— would be stronger than my love for you?” 

“We really could use the Avengers right about now.” “Screw that. We need Loki,” 

Ди Блек. Мислите че я познавате, но не е така. Мислите че не би обърнала гръб на братята си и Кейти. Помислете пак. Всичко това се случи в "Отпор". Не прибързвайте обаче със заключенията- тук имаше важна причина да го направи. Това, което не бихте могли да предположите (знам ли пък, може и да можете) е с кого ще се събере накрая. Малък жокер- в живота на семейството й е от месеци и му помагаше почти през цялото време. Любимата ми част с Ди беше, когато научи голямата новина на Деймън и Кити и щеше да я пребие, задето не й е казала. Че кога за Бога да ти каже? Като заключение ще ви кажа да не мразите Ди за действията й- тя нямаше право на избор. 

Арчър както винаги беше рамото на което всеки можеше да се опре. Както и в "Основа" бе плътно до Кити, Деймън, Доусън и Бет. Всъщност не го правеше само за тях, а и за себе си. Горкият човек никога не бил стъпвал в ресторант! Че как няма да иска да се освободи от "Дедал"? Разликата между Арчър в четвъртата книга и Арчър в петата бе, че в "Отпор" намусената, мълчалива и потайна барета се отпусна. Даже имаше смелостта да се шегува с Деймън за любовният му живот с Кейти. Смели действия като се има предвид, че Деймън можеше да го пребие за такива изказвания. Това беше едно от любимите ми качества при него- не си мереше приказките и не се страхуваше от Деймън, защото знаеше че той го харесва. Краят на книгата беше доста хубав за Арчър- от подчинен войник без мнение на "Дедал" се превърна в един разговорлив шегобиец и много близък приятел на семейство Блек. 

 “You’re broadcasting your thoughts so damn loudly I feel like I need to go sit in the corner and start rocking, whispering Daemon’s name over and over again.” 

Люк ми беше много интересен персонаж още откакто се появи за пръв път. Много един такъв загадъчен и странен. Само на 15 години, а имаше свой собствен нощен клуб, скъпи коли, слуги, длъжници и доооста дебели връзки навсякъде. За доста крехката си възраст бе станал свидетел и жертва на доста ужасии. За мен шокиращ беше моментът в който Кейти разбра за Надя. Шокиращо ми беше, защото както Деймън и Кити го описваха, си бях създала малко противоречиво мнение за него. Един вид очаквах в един момент да ги предаде, за да спаси себе си. Най-малко от всичко очаквах накрая да стане един от най-близките приятели на групата. Люк не беше най-главен персонаж в книгата, но без него Деймън, Кити и Доусън най-вероятно щяха да свирят на арфи на небето. Вероятно като второстепенен герой ще ви допадне- понякога пускаше доста забавни шегички. 

И сега идва ред на тъжните новини. Поредицата "Лукс" приключи. Вече няма да четем за Деймън и Кейти, за Доусън и Бет, за Ди... Хубавото е, че поредицата има 3 книги предистория, които надявам се издателство "Егмонт" ще издаде. Добре хора, ще приключвам, защото това стана много дълго. Надявам се ревюто да ви е харесало и да продължите да посещавате блога ни. Приятно четене. 
Автор : mockingjay